Мегре тръгна по улица „Дьо Тюрен“ и влезе в „Табак де Вож“, за да си купи пакет тютюн за лула. По този случай изпи и чаша бяло вино. Нямаше журналисти, а само хора от квартала, които вече не бяха толкова приказливи.
Вратата на книговезеца не беше отворена. Почука и скоро от подземието, по витата стълба, се появи Фернанда. Също като госпожа Мегре, беше с ролки на главата. Поколеба се, като го разпозна през прозореца, но най-накрая дойде да му отвори вратата.
— Бих искал да си поприказвам за малко с вас.
На стълбището беше хладно, понеже отоплението не беше пуснато.
— Може би е по-добре да слезем долу?
Последва я в кухнята, където бе разтребвала, когато той се бе появил.
Тя също изглеждаше уморена, в погледа й прозираше леко обезсърчение.
— Искате ли чаша кафе? Още е топло.
Той прие и седна до масата. След това и тя седна срещу него, като притвори полите на пеньоара върху голите си крака.
— Алфонси пак е идвал вчера при вас. Какво иска той?
— Не знам. Интересува се главно от въпросите, които ми задавате. Съветва ме да се пазя от вас.
— Казахте ли му за опита за отравяне?
— Да.
— Защо?
— Не сте ми казали да не му казвам. Вече не си спомням как заговорихме за това. Той работи за Лиотар, нормално е да бъде в течение на нещата.
— Никой друг ли не е идвал да ви види?
Стори му се, че тя се поколеба. Но това беше може би резултат от умората, обземаща жената на фламандеца. Беше си сипала голяма чаша кафе. Вероятно с помощта на черното кафе поддържаше силите си.
— Не, никой не е идвал.
— Казахте ли на съпруга си защо вече не му носите храна?
— Да, успях да го предупредя. Благодаря ви.
— Не са ли ви се обаждали по телефона?
— Не, не вярвам. Понякога го чувам да звъни. Обаче, докато да се кача горе, вече няма никого на телефона.
Тогава той извади от джоба си снимката на Алфред Мос.
— Познавате ли този човек?
Тя погледна фотографията, после Мегре и каза съвършено естествено:
— Да, разбира се.
— Кой е той?
— Това е Алфред, братът на мъжа ми.
— Отдавна ли не сте го виждали?
— Рядко го виждам. Понякога се случва да не се появи цяла година. Живее повечето време в чужбина.
— Знаете ли какво работи?
— Не знам точно. Франц казва, че е нещастник, неудачник, който никога не е имал късмет.
— Не ви ли е споменавал каква е професията му?
— Знам, че е работил в някакъв цирк, че е бил акробат и си е счупил гръбнака при падане.
— А оттогава насам?
— Може би работеше като… импресарио.
— Някой казвал ли ви е, че той не се нарича Стювелс, като брат си, а Мос? Обяснили ли са ви защо?
— Да.
Тя се колебаеше дали да продължи. Гледаше снимката, която Мегре беше оставил на кухненската маса, близо до чашите с кафе. После стана, за да изгаси газта, върху която имаше тенджера с вода.
— Трябваше донякъде да гадая сама. Може би, ако попитате Франц за това, той ще ви каже повече неща. Знаете, че родителите му са били много бедни, но това не е цялата истина. Истината е, че майка му е практикувала в един квартал с лошо име същата професия, която и аз по-рано, преди да срещна съпруга ми. Отгоре на всичкото пиела. Чудя се дали не е била малко луда. Имала седем или осем деца, но не знаела кой е бащата на повечето от тях. Всъщност самият Франц по-късно си избрал фамилията Стювелс. Майка му се казвала Моселаер.
— Починала ли е?
— Мисля, че да. Той избягва да споменава за нея.
— А поддържа ли някаква връзка с братята и сестрите си?
— Не мисля. Само Алфред идва от време на време да го вижда, но рядко. Сигурно положението му понякога доста се подобрява. Понеже в такива случаи изглежда процъфтяващ, добре облечен, слиза от такси пред дома ни и носи подаръци. А пък друг път изглежда по-скоро жалък.
— Кога сте го виждали за последен път?
— Чакайте да си помисля. Във всеки случай, има най-малко два месеца оттогава.
— Остана ли за вечеря?
— Както обикновено.
— Кажете ми, вашият съпруг не се ли опитваше да ви отдалечи от него по време на посещенията му, под какъвто и да било претекст?