Мегре и детегледачката [bg]

— Не. И защо да го прави? Понякога оставаха само двамата в ателието. Обаче отдолу, където приготовлявах яденето, бих могла да чуя всичко, каквото си говорят.

— И за какво си говореха обикновено?

— За нищо особено. Мос с удоволствие говореше за времето, когато е бил акробат, и за страните, в които е живял. И пак той почти винаги споменаваше за детството им и за майка им. Точно по този начин съм научила тези неща.

— Алфред е по-младият, предполагам?

— С три-четири години. Понякога се случваше Франц да отиде да го изпрати до ъгъла на улицата. Това бяха единствените моменти, когато не бях с тях.

— Никога ли не говореха по работа?

— Никога.

— Алфред никога ли не е идвал тук заедно със свои приятели или приятелки?

— Винаги идваше сам. Струва ми се, че някога е бил женен. Но не съм сигурна. Струва ми се, че е намеквал понякога за това. Но, във всеки случай, е обичал една жена и е страдал заради това.

Беше хладно и спокойно в малката кухня. От нея не можеше да се види нищо навън и затова трябваше през целия ден да свети лампата. На Мегре му се щеше Франц Стювелс също да беше тук, пред него, да можеше да си говори и с него така, както говореше с жена му.

— Когато за пръв път дойдох в дома ви, ми казахте, че той почти никъде не ходел без вас. Но все пак е ходел от време на време до банката.

— Аз не го наричам това излизане. Тя е на две крачки. Трябва само да пресече площад „Де Вож“.

— С други думи, вие двамата сте били заедно от сутрин до вечер, така ли?

— Да, горе-долу. Разбира се, ходех да пазарувам, но винаги в квартала. Веднъж в месеца ми се случваше да отида до центъра на града, за да купя нещо. Но не съм суетна, както сигурно сте успели да забележите.

— Никога ли не ходехте да се видите със семейството си?

— Имам само майка и сестра, които живеят в Конкарно. Трябваше да се случи тази история с фалшивата телеграма, за да отида да ги видя.

Като че ли нещо безпокоеше Мегре.

— Нямаше ли някакъв определен ден, в който излизахте от къщи?

Тя от своя страна като че ли се стараеше да разбере мисълта му, за да отговори на въпроса му.

— Не. С изключение на деня за пране, разбира се.

— Значи, не перете тук, така ли?

— Ами че къде да пера тук? Трябва, първо, да отида на партера, за да налея вода. После, не мога да простра прането в ателието, а освен това, то няма и да изсъхне на подземния етаж. Веднъж в седмицата през лятото и веднъж на петнайсет дни през зимата ходя да пера на кораба пералня, на Сена.

— На кое място точно?

— Парка „Дьо Вер Галан“. Нали знаете, точно след „Пон Ньоф“. Трябва ми половин ден за това. На другия ден сутринта отивам да си прибера прането, което вече е сухо и готово за гладене.

Мегре видимо се бе отпуснал и сега пушеше лулата си с по-голямо удоволствие. В погледа му се бе появило оживление.

— С една дума, един ден в седмицата през лятото и един на петнайсет дни през зимата Франц е оставал сам тук.

— Да, но не през целия ден.

— Кога ходите в пералнята, сутрин или следобед?

— Следобед. Опитах се да ходя сутрин, но е трудно, заради домакинството и готвенето.

— Имате ли ключ от къщата?

— Естествено.

— Често ли ви се е налагало да го използвате?

— Какво искате да кажете?

— Случвало ли ви се е на връщане вкъщи да не заварите съпруга си в ателието?

— Рядко.

— Но се е случвало?

— Струва ми се, да.

— Наскоро ли беше?

Тя току-що си беше помислила същото, понеже се колебаеше.

— Седмицата, когато заминах за Конкарно.

— В кой ден обикновено ходите да перете?

— В понеделник.

— Много ли по-късно от вас се върна той?

— Не много. Може би един час.

— Вие попитахте ли го къде е ходил?

— Никога не го питам за нищо. Той е свободен. Освен това, не ми е работа да му задавам въпроси.

— Не знаете ли дали е напускал квартала? Не се ли разтревожихте?

— Бях на прага, когато той се върна. Видях, че слиза от автобуса на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“.

— Автобусът от коя посока идваше, откъм центъра или откъм Бастилията?

— Откъм центъра.

— Доколкото мога да съдя по тази снимка, двамата братя са еднакви на ръст, така ли?