— Да. Само че Алфред изглежда по-слаб, защото лицето му е слабо. Обаче в тялото е по-мускулест от брат си. Не си приличат в лице, само дето и на двамата косите им са червеникави. Обаче в гръб приликата е поразителна. Дори на мен се е случвало да сбъркам единия с другия.
— А когато сте се виждали с Алфред, той как беше облечен?
— Зависеше, нали вече ви казах.
— Смятате ли, че му се е случвало да взема назаем пари от брат си?
— Помислих си вече за това, но не ми изглежда вероятно. Във всеки случай, не и пред мен.
— При последното си посещение той не носеше ли син костюм?
Тя го погледна право в очите. Беше разбрала.
— Почти съм сигурна, че носеше тъмни дрехи, но по-скоро в сиво, отколкото в синьо. Когато човек живее постоянно на изкуствено осветление, вече не обръща толкова внимание на цветовете.
— Как се оправяхте с парите вие двамата с мъжа ви?
— Какви пари?
— Всеки месец ли ви даваше пари за домакинството?
— Не, но когато ми свършеха, му исках.
— И никога ли не протестираше?
Тя леко се изчерви.
— Той беше разсеян. Винаги му се струваше, че ми е дал пари предния ден. Затова ми казваше учудено: „Пак ли!“
— Ами за личните ви нужди, за роклите, за шапките ви?
— О, аз харча толкова малко, нали знаете!
И тогава тя започна на свой ред да му задава въпроси, като че ли беше чакала този момент от много дълго време.
— Вижте, господин комисар, аз не съм много умна, но пък и не съм и чак толкова глупава. Вие ме разпитвахте, вашите инспектори ме разпитваха, и журналистите също. Да не говорим пък за разните доставчици и за хората от квартала. Един дребен младеж на около осемнайсет години, който се прави на детектив любител, дори ме спря на улицата и ми прочете някакви въпроси, предварително написани в едно малко тефтерче. Преди всичко, отговорете ми честно. Смятате ли, че Франц е виновен?
— Виновен за какво?
— Много добре знаете за какво. За това, че е убил някакъв човек и е изгорил тялото му в пещта на парното отопление.
Той се поколеба. Би могъл да й отговори каквото му дойде наум, обаче Мегре държеше да бъде искрен.
— Нямам представа.
— Но в такъв случай, защо продължават да го задържат в затвора?
— Най-напред, това не зависи от мен, а от съдебния следовател. Освен това не трябва да забравяте, че всички материални улики са срещу него.
— Да. Зъбите! — отвърна тя с ирония.
— И преди всичко петната от кръв върху синия костюм. Не забравяйте също така куфара, който изчезна…
— … и който никога не съм виждала!
— Няма значение. Други са го видели, най-малкото един от инспекторите. Да не говорим за това, че, като че ли случайно, сте била повикана в провинцията именно в този момент, чрез фалшива телеграма. Сега, между нас казано, ще добавя, че ако зависеше от мен, бих предпочел вашият съпруг да бъде на свобода. Обаче бих се поколебал да го пусна на свобода заради неговото собствено добро. Нали видяхте какво се случи вчера?
— Да. Точно за това си мисля.
— Независимо дали е виновен или не, изглежда, има хора, на които той пречи.
— А вие защо донесохте снимката на неговия брат да ми я показвате?
— Защото, за разлика от онова, което вие си мислите, той е доста опасен злосторник.
— Убил ли е някого?
— Не, едва ли. Този род хора рядко убиват. Обаче го издирва полицията на три или четири страни. Повече от петнайсет години вече живее от кражби и мошеничество. Това учудва ли ви?
— Не.
— Да не би да сте се досещали?
— Когато Франц ми каза, че брат му бил нещастен, ми се стори, че не използва тази дума в обичайния й смисъл.
— Мислите ли, че Алфред би могъл да отвлече някое дете?
— Казвам ви още веднъж, че не знам.
— Всъщност чували ли сте някога за графиня Панети?
— Коя е тя?
— Доста богата италианка, която живеела в хотел „Кларидж“.
— И тя ли е била убита?
— Възможно е. Също както е възможно просто да е отишла на карнавала в Кан или в Ница. Тази вечер ще разбера. Бих искал да хвърля още веднъж поглед на търговските книги на вашия съпруг.
— Елате. Искам да ви питам за страшно много неща, които сега не мога да си припомня. Когато ви няма, тогава започвам да мисля за това. Би трябвало да си ги записвам, също както онзи младеж, който си играе на детектив.