— Значи сте видели човека от снимката да излиза с някакъв куфар, така ли?
— Не, не точно този ден. Поне не ми е направило впечатление. Обаче си мисля за другите пъти.
— Той често ли идваше?
— Да, често.
— Веднъж седмично например? Или на две седмици?
— Възможно е. Не искам да си съчинявам. Не знам каква песен ще запеят адвокатите в деня, в който тази история премине в съда. Той идваше често, това казвам само.
— Сутрин или следобед?
— Отговарям: следобед. Знаете ли защо? Защото си спомням, че съм го виждал, когато лампите са били запалени, значи следобед. Винаги пристигаше с едно малко куфарче.
— Кафяво ли беше?
— Може би. Да не би повечето куфари да не са кафяви? Сядаше в едно ъгълче на ателието, чакаше работата да бъде свършена и после си тръгваше с куфара.
— Много време ли траеше това?
— Не знам. Със сигурност повече от един час. Понякога ми се струваше, че е седял там целия следобед.
— В определен ден ли идваше?
— И това не знам.
— Помислете малко, преди да ми отговорите. Виждали ли сте този човек в ателието едновременно с госпожа Стювелс?
— Едновременно с Фернанда ли? Чакайте малко. Нещо не си спомням. Във всеки случай, веднъж двамата мъже излязоха заедно и Франц затвори дюкяна си.
— Скоро ли беше?
— Ами, ще трябва да помисля. Кога ще идем да пийнем по едно?
Мегре беше принуден да го последва в „Льо Гран Тюрен“, където обущарят веднага си придаде вид на победител.
— Две отлежали гроздови. Комисарят черпи!
Изпи три една след друга. Тъкмо когато искаше отново да започне разказа си за клоуна, Мегре най-сетне успя да се отърве от него. Когато мина покрай ателието на книговезеца, Фернанда го погледна укорително през стъклото. Но той трябваше да изпълни задачата си докрай. Влезе в жилището на портиерката, която тъкмо белеше картофи.
— Я виж ти! Пак сте се появили в квартала! — рече тя язвително, засегната от това, че дълго я бяха пренебрегвали.
— Виждали ли сте този човек?
Тя отиде да вземе очилата си от чекмеджето.
— Не зная името му, ако това ви интересува, но вече съм го виждала. Обущарят не ви ли осведоми вече?
Беше засегната от това, че бяха разпитвали други преди нея.
— Често ли сте го виждали?
— Виждала съм го, това е единственото, което мога да ви кажа.
— Беше ли клиент на книговезеца?
— Може да се предположи, след като ходеше в неговото ателие.
— Не е ли идвал по някакъв друг повод?
— Струва ми се, че му се е случвало да вечеря у тях, но не се интересувам какво правят наемателите!
После дойде ред на магазина за канцеларски материали отсреща, на картонената фабрика, на собственичката на магазина за чадъри… изобщо, на всекидневната работа. Все същият въпрос, същият жест, снимката, която хората разглеждаха сериозно. Някои се колебаеха. Други пък бяха виждали човека, но не си спомняха нито къде, нито при какви обстоятелства.
Тъкмо когато Мегре се канеше да напусне квартала, му дойде наум отново да влезе в „Табак де Вож“.
— Виждали ли сте вече този човек, шефе?
Винотърговецът не се поколеба.
— Човекът с куфара! — каза той.
— Обяснете.
— Не знам какво продава, но сигурно продава нещо по домовете. Идваше доста често, винаги малко след обяда. Поръчваше си минерална вода „Виши“ с вкус на ягоди. Обясни ми, че има язва на стомаха.
— Дълго ли оставаше тук?
— Понякога четвърт час, понякога повече. Винаги сядаше тук, на това място, близо до прозореца.
Откъдето можеше да се наблюдава ъгъла на улица „Дьо Тюрен“!
— Сигурно чакаше да дойде време за срещата му с някой от неговите клиенти. Веднъж, не беше много отдавна, остана около един час и накрая и поиска жетон за телефона.
— Знаете ли на кого се е обаждал?
— Не. А когато се върна, веднага си тръгна.
— И в каква посока тръгна, знаете ли?
— Не обърнах внимание.
В този момент влезе един репортер и хазаинът попита полугласно Мегре:
— Можем ли да говорим пред него?
Мегре само вдигна рамене. Беше безсмислено да се пази тайна, след като обущарят вече беше в течение.
— Да, ако искате.