Петък, 15 март — Някой в метрото се опитва (?) да сипе отрова в храната, приготвена за Франц Стювелс.
Но това оставаше под съмнение. Експертите не бяха открили никакви следи от отрова. При нервното състояние, в което Фернанда се намираше в последно време, беше твърде вероятно тя да е взела непохватността на някой от пътниците за преднамерен жест.
Във всеки случай, не Мос се появяваше отново в цялата история, понеже тя щеше да го разпознае.
Дали беше Левин?
Ами ако вместо отрова са се опитали да пъхнат някаква бележка в тенджерката?
Един слънчев лъч улучи Мегре право в очите. Той надраска още няколко малки рисунки, като премигваше от светлината. После се загледа в редицата кораби, които преминаваха по Сена, и в моста Сен Мишел, прекосяван от празнично облечени семейства.
Госпожа Мегре сигурно си беше легнала отново, както правеше понякога в неделя само за да почувства, че е празничен ден, понеже така или иначе не можеше да заспи.
— Жанвие! Какво ще кажеш да си поръчаме бира?
Жанвие се обади в „Брасри Дофин“ и собственикът на бирарията го попита съвсем естествено:
— А сандвичи?
Мегре плахо позвъни на съдия Досен и научи, че добросъвестният съдия също е в кабинета си. Вероятно и той като комисаря бе дошъл днес, за да може на спокойствие да направи равносметка на положението.
— Все още ли нямате никакви новини за колата?
Беше странно, като си помислиш, че в този прекрасен неделен ден, ухаещ на пролет, на излизане от черквите и от малките кафенета по селата стотици полицаи оглеждат всички леки коли, търсейки шоколадовия крайслер.
— Може ли да погледна, шефе? — попита Люка, който беше дошъл за малко в кабинета, на Мегре, за да си почине от телефонния звън.
Разгледа внимателно написаното от комисаря и поклати глава:
— Защо не ме попитахте? И аз направих същата таблица, само че моята е по-пълна.
— Да, но без рисунките! — пошегува се Мегре. — За какво имаме най-много обаждания? За колата или за Мос?
— Засега за колата. Имаме много шоколадовокафяви коли. Но за нещастие, когато започна да настоявам, се оказва, че вече не е точно шоколадова, а по-скоро кестенява или пък се оказва, че е ситроен или пежо. Но въпреки това ги проверяваме. Започват да ни се обаждат от околностите. Вече сме стигнали до стотина километра от Париж.
Съвсем скоро, с помощта на радиото, в операцията щеше да вземе участие и цяла Франция. Оставаше само да се чака, а това не беше чак толкова неприятно. Келнерът от бирарията донесе огромен поднос с чаши бира и купища сандвичи. А беше твърде вероятно това да не бъде последното му посещение.
Тъкмо се бяха заели с яденето и пиенето и бяха отворили прозорците, понеже слънцето грееше приятно, когато влезе Моерс. Примигваше често-често, като че излизаше от много тъмно помещение. Не го познаваха в отдела, където той теоретически нямаше никаква работа. Но идваше отгоре, от лабораториите, а там вероятно нямаше никой друг освен него.
— Извинете за безпокойството.
— Искате ли чаша бира? Останала е една.
— Не, благодаря. Докато заспивах вчера, една мисъл не ми даваше мира. До такава степен бяхме убедени, че синият костюм безспорно е принадлежал на Стювелс, че го изследвахме само от гледна точка на петната от кръв. И понеже костюмът е още горе при мен, реших да дойда тази сутрин да направя анализ на прахта.
Това наистина беше рутинна операция, за която в дадения случай никой не се беше сетил. Моерс беше сложил всяка част от дрехата в отделен плик от плътна хартия. После ги беше удрял дълго, за да може да изкара от тъканта и най-дребните частици.
— Откри ли нещо?
— Дървени стърготини, много дребни, но в значително количество. Бих казал, че това е по-скоро дървесна прах.
— Като в дъскорезница ли?
— Не. В такъв случай стърготините нямаше да са толкова фини и до такава степен да проникнат в тъканта. Тази прах е от много фино производство.
— Може би от дърводелска работилница например?
— Може би, но не съм сигурен. Според мен е от още по-фина обработка. Но преди да кажа окончателното си мнение, бих искал утре да говоря с шефа на лабораторията.
Без да дочака края на разговора, Жанвие беше грабнал един екземпляр от годишния справочник „Ботен“ и сега проучваше всички адреси по улица „Дьо Тюрен“.
Имаше представители на най-разнообразни професии, някои от които бяха изненадващи. Обаче всички те, или почти всички, като че нарочно имаха нещо общо с обработката на метали или с производството на картон.