— Да.
— С гръб ли бяхте обърната към пътя?
— Да. А после отново чух мотора и си помислих, че колата сигурно си е заминала обратно. Обаче нищо подобно! Веднага след това се чу едно силно „пляс“, а когато се обърнах, колата вече я нямаше.
— А не чухте ли някакви викове?
— Не.
— Не се ли върнахте обратно?
— А трябваше ли да се връщам? Какво можех да направя съвсем сама? Това ми направи голямо впечатление. Помислих си, че горките хора сигурно са се удавили, и затова хукнах към къщи, та да пийна едно хубаво, за да се оправя.
— Не останахте ли на брега на реката?
— Не, господине.
— А нищо ли не чухте след онова „пляс“?
— Стори ми се, че чувам някакви стъпки, обаче си рекох, че сигурно е някой заек, който се е уплашил от шума.
— Това ли е всичко?
— Да не би да си мислите, че това не е достатъчно? Ако ме бяха послушали, вместо да ме вземат за луда старица, тази дама отдавна вече щеше да е извадена от водата. Видяхте ли я?
Мегре си представи, не без известно отвращение, как тази възрастна жена наблюдава вече разложилия се труп на другата възрастна жена.
Дали вдовицата Юбар си даваше сметка, че е тук само по някакво чудо. Защото, ако любопитството я беше подтикнало тогава, във въпросната вечер, да се върне обратно, тя вероятно щеше да последва другата жена във водите на Марна.
— Няма ли да дойдат журналистите?
Понеже тя точно тях чакаше, за да види после снимката си във вестниците. Лапоент, целият в кал, тъкмо излизаше от крайслера, който беше изследвал.
— Нищо не можах да открия — каза той. — Всички инструменти са си на мястото отзад, в багажника, заедно с резервната гума. Нямаше нито багаж, нито ръчна чанта. Само една дамска обувка, която се беше заклещила долу, под седалката. А в жабката, отпред, намерих този чифт ръкавици и този електрически фенер.
Ръкавиците бяха мъжки, от свинска кожа, доколкото все още можеше нещо да се съди по вида им.
— Тичай бързо на гарата. Някой трябва да е взел влака тази вечер. Освен ако в този град има таксита. Ще се видим после в жандармерията.
Мегре предпочете да остане на двора, пушейки лулата си, и да чака доктор Пол, който се беше настанил в гаража, да довърши работата си.
Глава осма
Семейството на играчките
— Разочарован ли сте, господин Мегре?
На младия Лапоент много му се искаше да може да му каже „шефе“, както се обръщаха към него и Люка, и Торанс, както и повечето от неговия екип. Обаче му се струваше, че прекалено отскоро Мегре му е началник. Според него това беше привилегия, която той трябваше да заслужи, както в армията дават нашивки заради заслугите.
Току-що бяха закарали доктор Пол до дома му и сега се връщаха на „Ке дез’ Орфевр“. Париж им изглеждаше по-светъл от обикновено, след всички часове, прекарани сред калта и мрака на Лани. От моста Сен Мишел Мегре можеше да види дори светлината в своя кабинет.
— Не, не съм разочарован. Не съм и очаквал служителите на гарата да си спомнят пътниците, чиито билети са перфорирали преди един месец.
— Чудех се просто за какво си мислите?
Той отговори простичко:
— За куфара.
— Кълна ви се, че той беше в ателието, когато отидох за първи път в дома на книговезеца.
— Не се и съмнявам.
— Сигурен съм, че това не е бил същият куфар, който старшина Люка е намерил следобеда в подземния етаж.
— И аз не се съмнявам. Остави колата в двора и се качи горе.
По оживлението на неколцината дежурни се чувстваше, че се е случило нещо. Когато Люка чу, че Мегре влиза в кабинета си, бързо отвори вратата на своя кабинет.
— Имаме сведения за Мос, шефе. Преди малко дойде едно младо момиче с баща си. Искаха да говорят лично с вас. Обаче, след като чакаха повече от два часа, най-сетне решиха да ми кажат за какво са дошли. Тя е хубава девойка на шестнайсет-седемнайсет години, пълничка, цветуща на вид. Гледа те честно право в очите. Бащата е някакъв скулптор, който, доколкото разбрах, навремето е получил Римската награда. Той има още една дъщеря, малко по-голяма, и съпруга. Живеят на булевард „Пастьор“ и се занимават с производство на играчки. Ако не съм в голяма грешка, госпожицата е придружавала баща си само и само да му попречи да пийне някъде по пътя. Изглежда, това е неговата слабост. Носи широкопола черна шапка и шалче вместо вратовръзка. През последните месеци Мос е живял у тях, под името Петерс.