— Може ли да тръгвам?
— Първо излез в коридора. Ще заключа кабинета си, а ти ще се опиташ да отвориш вратата. Иди да поискаш от Люка инструментите, които ти трябват.
Лапоент се справи доста добре. Само няколко минути по-късно той вече изхвърча от сградата, на върха на щастието.
Мегре мина през канцеларията на инспекторите.
— Свободен ли си, Жанвие?
Телефоните продължаваха да звънят, но заради късния час вече не толкова бясно.
— Точно помагах на Люка, но…
Слязоха заедно по стълбите и Жанвие седна на волана на малката лека кола на Съдебната полиция. Само четвърт час по-късно вече бяха в най-спокойната и най-слабо осветената част на булевард „Пастьор“. В тази спокойна неделна вечер изглеждаше като част от малко градче.
— Качвай се заедно с мен.
Попитаха къде живее скулпторът, по фамилия Гросо, и ги пратиха на шестия етаж. Сградата беше стара, но много прилична. Вероятно тук живееха предимно дребни държавни служители. Когато почукаха на вратата на шестия етаж, караницата спря. После вратата им отвори внезапно младо пълничко момиче и веднага се смути.
— Вие ли идвахте преди малко в моя кабинет?
— Не, била е сестра ми. Вие сте комисарят Мегре, нали? Влезте. Не обръщайте внимание на безредието. Тъкмо свършвахме с вечерята.
Тя ги отведе в просторно ателие със скосен, отчасти остъклен таван, през който се виждаше небето. Върху дълга маса от светло дърво имаше остатъци от някакъв салам и начената еднолитрова бутилка вино. Друго младо момиче, което изглеждаше като близначка на онази, която им беше отворила вратата, притеснено си оправяше косите. Мъж с велурено сако с пресилена тържественост пристъпи към посетителите си.
— Бъдете добре дошли в моето скромно жилище, господин Мегре. Надявам се, че ще ми окажете честта да се чукнете с мен.
След излизането си от сградата на Съдебната полиция старият скулптор сигурно беше намерил начин да пийне нещо друго освен трапезно вино, понеже езикът му се заплиташе, а и леко залиташе.
— Не му обръщайте внимание — намеси се едно от момичетата. — Пак успя да се подреди, както обикновено.
То изрече това без злоба. Дори гледаше баща си с обич и едва ли не с майчинска загриженост.
В най-тъмните кътчета на просторното помещение едва-едва се забелязваха скулптури. Но беше очевидно, че стоят там от твърде отдавна.
Онова, което беше направено наскоро и беше част от всекидневния им живот, бяха играчките, изрязани от дърво. С тях бяха отрупани всички мебели. От тях се носеше приятния мирис на прясно дърво.
— Когато изкуството вече не може да осигури прехраната на един мъж и неговото семейство — издекламира Гросо, — няма нищо срамно в това той да потърси всекидневната си прехрана в търговията, не е ли така?
Появи се госпожа Гросо. Сигурно бе отишла да се пооправи, след като бяха позвънили на вратата им. Беше слаба жена. Изглеждаше тъжна, а погледът й издаваше, че е постоянно нащрек, като че ли винаги очаква да се случи нещастие.
— Няма ли да дадеш по един стол на комисаря и на този господин, Елен?
— Комисарят много добре знае, че тук може да се чувства като у дома си, мамо. Нали така, господин Мегре?
— Не им ли предложи нещо за пиене?
— Искате ли по една чаша вино? Не държим нищо друго вкъщи, заради татко.
Като че ли точно тя ръководеше семейството. Във всеки случай, тя даваше насоката на целия разговор.
— Вчера ходихме на кино в квартала и видяхме онзи, когото търсехте. Обаче той не наричаше себе си Мос, а Петерс. Не дойдохме по-рано при вас, защото татко не искаше да го предаде. Казваше, че е бил наш гост и толкова пъти се е хранил на нашата маса.
— Отдавна ли живееше у вас?
— От около една година. Нашият апартамент заема целия етаж. Родителите ми живеят тук повече от трийсет години. И двете със сестра ми сме родени тук. Освен ателието и кухнята има още три стаи. Миналата година не изкарвахме много с играчките, заради кризата. Така че решихме да си вземем наемател. Пуснахме обява във вестника. И така се запознахме с господин Петерс.
— Той какво ви каза, с какво се занимава?
— Каза, че бил представител на голямо английско предприятие. Имал вече постоянни клиенти, така че работата му не изисквала много-много тичане из града. Случваше му се понякога да си остава през целия ден вкъщи. Тогава, само по риза, идваше да ни помага. Понеже всички ние правим играчките, а баща ми им прави макетите. За последната Коледа получихме поръчката за пролетта, така че трябваше да работим денонощно.