Гросо гледаше така жално към наполовина празната бутилка, че Мегре най-сетне му каза:
— Ами добре. Сипете ми половин чашка, колкото да се чукнем.
В замяна на това получи поглед, изпълнен с благодарност. А през това време момичето продължи да разказва, без да изпуска от очи баща си, за да се увери, че не си сипва прекалено щедро.
— Излизаше обикновено в късния следобед, а понякога му се случваше да се върне доста късно. Понякога отнасяше куфара със себе си.
— Тук ли си е оставил багажа?
— Остави си само големия куфар.
— Но не и куфара си, така ли?
— Не. Всъщност, Олга, ти помниш ли дали носеше куфара си, когато си тръгна?
— Не. Не го носеше последния път, след като беше излязъл с него.
— Какъв човек беше той?
— Беше спокоен, много тих и може би малко тъжен. Понякога оставаше по цели часове в стаята си и трябваше най-накрая да отиваме да го питаме дали не е болен. А пък друг път закусваше сутрин заедно с нас и после по цял ден ни помагаше в работата. Понякога изчезваше за по цели дни. Но ни беше предупредил в такива случаи да не се безпокоим.
— А вие как го наричахте?
— Викахме му господин Жан. А пък той се обръщаше към нас на малко име, освен към майка ми, разбира се. Понякога ни носеше шоколади и малки подаръци.
— Но никога скъпи подаръци, така ли?
— Нямаше да ги приемем.
— Идваше ли някой на гости при него?
— Не, никога не е идвал никой. Не получаваше и поща. И понеже се чудех как така един търговски представител никога не получава писма, той ми обясни, че имал съдружник в града. И този съдружник имал кантора, където изпращали цялата му кореспонденция.
— Никога ли не ви се е виждал странен?
Тогава тя се огледа наоколо си и промърмори неопределено:
— Тук, знаете ли!…
— За ваше здраве, господин Мегре. За вашето разследване! Както сам можете да видите, вече съм никой, не само в областта на изкуството, но и в собствената ми къща. Не протестирам. Но не казвам нищо. Те са много мили, обаче за един човек, който…
— Татко, остави комисаря да говори.
— Ето, виждате ли?
— А спомняте ли си кога наемателят ви е излязъл за последен път със своя куфар?
Този път му отговори Олга, по-голямата сестра.
— Беше последната събота, преди…
Тя очевидно се чудеше дали да продължи.
— Преди какво?
По-малката сестра отново пое ръководството на разговора.
— Не се изчервявай, Олга. Ние все се закачахме със сестра ми, която имаше малка слабост към господин Жан. Той не беше на нейната възраст и не беше хубав, обаче…
— Ами ти?
— О, оставете. Една събота, към шест часа, той тръгна да излиза с куфара си. Това ни учуди, понеже обикновено го вземаше със себе си най-вече в понеделниците.
— Значи в понеделниците следобед, така ли?
— Да. Ние не очаквахме да се върне, понеже си мислехме, че ще прекара някъде почивните дни. Затова занасяхме Олга, която се беше вкиснала заради това.
— Не е вярно!
— Но в колко часа се е върнал, никой от нас не знае. Обикновено чувахме как отваря вратата. В неделя сутринта си помислихме, че в апартамента няма никого освен нас. И точно си говорехме за него, когато той излезе от стаята си. Имаше болнав вид. Попита баща ми дали ще може да му намери някаква бутилка алкохол. Каза, че бил настинал. Остана една част от деня в леглото. Олга, която разтребва неговата стая, забелязала, че куфара го няма там. Но забелязала и друго нещо. Поне тя така твърди.
— Сигурна съм в това.
— Възможно е. Нали го виждаше по-отблизо, отколкото ние.
— Сигурна съм, че костюмът му не беше същият, който носеше преди. Беше също син костюм, обаче не беше неговият. А когато го облече, видях, че освен това му беше малко широк в раменете.
— Той нищо ли не каза по този въпрос?
— Не. А пък и ние не сме споменавали нищо за това. Това стана, когато той се оплака, че е хванал грип. А после остана вкъщи цяла седмица, без да излиза.
— Четеше ли вестниците?
— Сутрешния и вечерния, както и ние.
— Не забелязахте ли нещо особено?
— Не. Освен, че се затваряше в стаята си веднага щом като някой почукаше на вратата.
— Кога започна да излиза отново?