— Горе-долу една седмица по-късно. За последен път е спал вкъщи в нощта на 11-и срещу 12 март. Лесно може да се забележи по календара в стаята му, понеже оттогава не са откъсвани листовете от него.
— Какво трябва да направим, господин комисар? — попита разтревожено майката. — Наистина ли смятате, че е извършил престъпление?
— Не зная, госпожо.
— Ако полицията го издирва…
— Ще разрешите ли да огледаме стаята му?
Стаята беше в края на коридора: просторна, без никакви излишества, но чиста, със стари, лъснати мебели. По стените висяха репродукции на Микеланджело. Огромен черен куфар, от най-често срещания вид, беше оставен от дясната страна, завързан с връв.
— Може ли да го отвориш, Жанвие?
— Трябва ли да изляза? — попита младото момиче.
Мегре не сметна, че е необходимо. Жанвие се справи по-лесно с ключалката, която беше най-обикновена, отколкото с връвта. Силна миризма на нафталин изпълни стаята. Трябваше да вадят оттам костюми, обувки и бельо. Започнаха да ги трупат върху леглото.
Приличаха на гардероба на някой артист, дотолкова дрехите се различаваха по качество и по стил. Един от костюмите, както и смокингът, носеха етикета на прочут лондонски шивач. Друг костюм беше шит в Милано.
Имаше също костюми от бяло платно, от онези, които се носят най-вече в топлите страни. Имаше твърде луксозни костюми, а други, напротив, биха могли да послужат на някой банков касиер. Но за всеки от тях имаше подходящи обувки, купувани в Париж или в Ница, в Брюксел, Ротердам или в Берлин.
Най-сетне, най-отдолу, отделена от всичко останало, намериха стара дреха на клоун. Девойката се вторачи в нея, много по-изненадана, отколкото от всичко останало.
— Актьор ли е бил?
— Да, може да се каже.
Нямаше нищо друго особено в стаята. Синия костюм, за който говориха току-що, го нямаше, понеже Петерс-Мос е бил облечен с него на тръгване. Може би все още беше облечен с него.
По чекмеджетата имаше най-различни дреболии, калъфи за цигари, портфейли, ръкавели и фалшиви яки, ключове и дори една счупена лула. Но нямаше никакви документи, нито едно тефтерче с адреси.
— Благодаря ви, госпожице. Много правилно постъпихте, като дойдохте да ни предупредите. Убеден съм, че няма да имате никакви неприятности. Предполагам, че нямате телефон?
— Имахме преди няколко години, обаче…
После добави по-тихо:
— По-рано татко не беше такъв. Затова не можем да му се сърдим. Преди изобщо не пиеше. После срещна някакви свои познати от Академията по изящни изкуства, които са горе-долу в същото положение като него. И оттогава свикна да се среща с тях в едно малко кафене в Сен Жермен. Те са виновни за всичко това.
Върху един тезгях в ателието имаше най-различни инструменти за измерване. Служеха за рязане, полиране и рендосване на парчета дърво, понякога извънредно малки, от които се правеха гиздавите играчки.
— Жанвие, вземи малко от стърготините и ги сложи в пликче.
Моерс щеше да се зарадва. Беше странно, като си помислиш: така или иначе, щяха да стигнат до апартамента на тази висока сграда на булевард „Пастьор“, дори само заради анализите на Моерс. Щеше сигурно да отнеме седмици, а може би дори и месеци, но все едно, щяха да стигнат дотук.
Беше десет часът. Бутилката с вино беше празна и Гросо предложи да изпрати „господата“ до долу, обаче не му разрешиха.
— Сигурно пак ще дойда.
— А той?
— Не вярвам. Във всеки случай смятам, че няма защо да се страхувате за каквото и да било от негова страна.
— Накъде да карам сега, шефе? — попита Жанвие, като седна зад волана на служебната кола.
— На булевард „Бон Нувел“. До бирарията „Чашата на негъра“, но не прекалено близо. Ще ме изчакаш там.
Беше от онези просторни бирарии, в които сервират кисело зеле и кренвирши. В събота и неделя вечер на естрадата свиреше оркестър от четирима недохранени на вид музиканти. Мегре веднага съзря двете двойки, седнали близо до прозорците. Забеляза, че дамите си бяха поръчали мента.
Алфонси стана пръв, за да го поздрави. Не изглеждаше много уверен в себе си. Приличаше на човек, който очаква да го ритнат по задника. Докато адвокатът му подаде добре поддържаната си ръка с усмивка. Добре се владееше.
— Да ви представя нашите приятелки.
Направи това със снизходителна усмивка.
— Ще предпочетете ли да седнете за малко на нашата маса, или искате веднага да се настаним двамата някъде настрана?