— За престъпленията например.
— Да, може да се каже. Стана му навик да ми се обажда по телефона.
— За да можете да отидете на място и да предложите услугите си, нали?
— Вие сте жесток победител, господин Мегре.
— Продължавайте нататък.
Мегре продължаваше да наблюдава касиерката. Но от време на време поглеждаше също дали Алфонси е на мястото си, в компанията на двете жени.
— Бях предупреден, че полицията се интересува от някакъв книговезец на улица „Дьо Тюрен“.
— На 21 февруари, рано следобед.
— Точно така. Отидох там и наистина заговорих за един надпис екслибрис, преди да засегна интересуващата ме тема.
— Пещта на парното отопление.
— И това беше всичко. Казах на Стювелс, че ако има неприятности, ще бъда щастлив да го защитавам в съда. Всичко това вече го знаете. Всъщност поисках да разговаряме с вас тази вечер не толкова заради самия себе си — надявам се, съвършено конфиденциално, — колкото заради моя клиент. Онова, което би ми навредило в този момент, неизбежно ще навреди косвено и на него. Ето в това е цялата работа, господин Мегре. Вие трябва да решавате. Утре сутринта може да ме изхвърлят от адвокатската колегия. За тази цел е достатъчно да отидете при нейния председател и да му кажете онова, което вече ви е известно.
— Дълго ли останахте в дома на книговезеца?
— Четвърт час, не повече.
— Видяхте ли жена му?
— Струва му се, че в един момент надникна отгоре, на стълбището.
— Стювелс призна ли си?
— Не. Мога да ви се закълна в това.
— И още един въпрос, адвокат Лиотар. Откога Алфонси е на служба при вас?
— Той не е на служба при мен. Има частна полицейска агенция.
— И е единственият служител в нея, нали?
— Това не ме интересува. За да защитавам своя клиент и да имам някакъв шанс да успея, имам нужда от някои сведения. А не мога да отида сам да ги търся, ако искам да запазя достойнството си.
— Вие имахте нужда най-вече да научавате всеки ден онова, което зная аз.
— Такива са правилата на играта, не е ли така?
Касиерката вдигна слушалката на телефона, който беше започнал да звъни, и отговори:
— Един момент. Не зная. Сега ще проверя.
Но тъкмо когато отвори уста, за да каже името на онзи, когото търсеха, на келнера, комисарят стана от мястото си:
— За мен ли е?
— Как се казвате?
— Мегре.
— Искате ли да прехвърля разговора в телефонната кабина?
— Няма нужда. Ще говоря само една минута.
Обаждаше се младият Лапоент, когото чакаше. Гласът му трепереше от възбуда.
— Вие ли сте, господин комисар? Намерих го!
— Къде?
— Не открих нищо у адвоката, където портиерката замалко щеше да ме спипа. После отидох на улица „Дьо Дуе“, както ми бяхте казали. Там непрекъснато влизат и излизат хора. Така че беше много лесно. Нямах никакви проблеми с вратата. Куфарът беше под леглото. Какво да правя сега?
— Къде си?
— В магазина за цигари на ъгъла на улица „Дьо Дуе“.
— Вземи такси и кажи да те закара до Кея. Там ще се видим.
— Добре, шефе. Доволен ли сте?
Обзет от ентусиазма и гордостта си, той си беше позволил да каже „онази“ дума за пръв път… Но не беше особено уверен в себе си…
— Добре си се справил.
Адвокатът наблюдаваше Мегре с безпокойство. Комисарят седна отново на мястото си върху дървената пейка. Въздъхна със задоволство и направи знак на келнера.
— Още една половинка бира. Може би ще е добре да донесете и една чаша ракия за господина.
— Но…
— Спокойно, малкият.
Тази дума беше достатъчна, за да накара адвоката да подскочи на мястото си.
— Разбирате ли, няма да се обърна към Съвета по реда по повод вашия случай. Ще трябва да се обърна към прокурора на републиката. Утре сутринта е твърде вероятно да поискам от него две заповеди за арест. Едната — на ваше име, а другата — на името на вашия съучастник Алфонси.
— Шегувате ли се?
— Колко могат да ви дадат за укриване на сведения в дело за убийство? Ще трябва да направя справка в Наказателния кодекс. Ще си помисля. Ще може ли да платите сметката?
И след като стана, добави тихо и конфиденциално, като се надвеси над рамото на Филип Лиотар: