— Открихме куфара!
Глава девета
Спешната телеграма от Диеп
Първия път, около девет и половина, Мегре помоли да го свържат с кабинета на съдията и се обърна към съдебния секретар:
— Ще можете ли да попитате господин Досен дали може да ме приеме?
— Точно сега влиза.
— Има ли нещо ново? — го бе попитал съдията. — Искам да кажа, извън онова, за което разказва тази сутрин печатът?
Беше много възбуден. Вестниците разказваха за откритата лека кола в шоколадовокафяво и за трупа на старата жена в Лани.
— Струва ми се, че има. Ще дойда да ви разкажа за това.
Обаче от този момент нататък всеки път, когато комисарят тръгваше към вратата на кабинета си, все нещо го забавяше. Или звънеше телефонът, или се появяваше някой от инспекторите, за да му докладва. Съдията вече се беше обаждал веднъж неофициално и бе попитал Люка:
— Комисарят още ли е там?
— Да. Искате ли да ви се обади?
— Не. Предполагам, че е зает. Вероятно ще се качи всеки момент при мен.
В десет и четвърт най-сетне се реши и поиска да говори с Мегре по телефона.
— Извинете ме за безпокойството. Предполагам, че сте претоварен с работа. Но съм призовал Франц Стювелс за разпит в единайсет часа. Не бих искал да започна разпита, без да съм се срещнал с вас.
— Ще има ли някакъв проблем за вас, ако разпитът ви се превърне в очна ставка?
— С кого?
— Вероятно с неговата жена. Ако ми разрешите, всеки момент мога да изпратя някой от инспекторите да я доведе.
— Редовна призовка ли ще искате?
— Не, няма да има нужда.
Господин Досен изчака още десетина минути, като се правеше, че изучава досието. Най-сетне някой почука на вратата. Точно когато се втурна да я отвори, Мегре се появи с куфар в ръка.
— Заминавате ли за някъде?
Усмивката на комисаря беше достатъчна и тогава, не вярвайки на очите си, той прошепна:
— Това е куфарът, така ли?
— Доста е тежък, уверявам ви.
— Значи сте бил прав?
Очевидно изпитваше огромно облекчение. Методичната кампания на Филип Лиотар най-сетне бе претърпяла неуспех. Така че в крайна сметка именно той бе поел отговорността да остави Стювелс в затвора.
— Виновен ли е?
— Достатъчно, за да го приберем на топло за няколко години.
Още от предната вечер Мегре знаеше какво е съдържанието на куфара, обаче отново взе да го разглежда сега. Изпитваше същото удоволствие като дете, което разглежда отново подаръците си за Коледа.
Всъщност кафявият куфар, чиято дръжка бе закрепена с канап, беше толкова тежък заради металните части, които наподобяваха донякъде инструменти за подвързване на книги. Обаче всъщност това бяха печатите на различни държави.
Имаше най-вече от Съединените щати и от всички републики на Южна Америка.
Имаше и каучукови тампони, напоени с мастило, като онези, които се използват в кметствата и в различните административни учреждения. Всичко това беше подредено така грижливо, както образците на някой търговски пътник.
— Това е работа на Стювелс — обясни Мегре. — Брат му, Алфред, му е доставял моделите и празните паспорти. А пък те, доколкото мога да съдя от тези екземпляри тук, не са били фалшифицирани, а са били крадени от различните консулства.
— Отдавна ли са се занимавали с тази незаконна дейност?
— Не, не мисля. Горе-долу от две години, ако се съди по банковите сметки. Тази сутрин наредих на инспекторите да се обадят в повечето парижки банки. Това донякъде ми попречи по-рано да се кача, за да се срещна с вас.
— Стювелс има сметка в „Сосиете Женерал“, на улица „Сент Антоан“, нали?
— Да, но има и сметка в една американска банка на площад „Вандом“, а и в една друга, английска банка на булеварда. Досега сме открили пет различни сметки. Всичко е започнало преди две години. А това съответства с датата, на която брат му отново се е установил да живее в Париж.
Валеше дъжд. Времето беше мрачно, но приятно. Мегре седеше до прозореца и пушеше лулата си.
— Разбирате ли, господин съдия, Алфред Мос не спада към категорията на професионалните злосторници. Те си имат специалност, към която обикновено се придържат. Никога не ми се е случвало, например, да срещна обикновен джебчия, който да стане крадец с взлом. Нито пък крадец с взлом да започне да подправя чекове или да започне банкови кражби. Алфред Мос е клоун и преди всичко акробат. Започнал на новото поприще, след като паднал на арената. Така че, освен ако не греша, той направил първия си голям удар по чиста случайност. И понеже знаел много езици, започнал да работи като преводач в голям хотел в Лондон. Попаднал му удобен случай да открадне някакви скъпоценности. Това му дало възможност да съществува известно време. Но не задълго, защото имал един порок. Знам това, пак от тази сутрин, от собственика на пункта за залози в неговия квартал. Той залага на надбягвания. Обаче, като всеки аматьор, не се е занимавал само с един вид кражби, понеже искал да опита от всичко. Правил това много умело, но имал и рядък късмет, понеже никога не успели да го осъдят. Бил преживял и добри, и лоши моменти. След кражбата с взлом перял крадени пари. После станал на възраст. Бил изгорил вече всичките си джокери в повечето европейски столици. Вписали го в черните списъци на големите хотели, където имал навика да действа.