Тогава Филип Лиотар бе поискал мнението на библиофилите. Така стана известно, че Стювелс е един от най-добрите книговезци в Париж, може би най-добрият. Колекционерите му поверявали най-деликатната работа и най-вече поправката на стари книги.
Всички в един глас твърдяха, че бил много спокоен човек. Прекарвал почти цялото си време в своето ателие, така че полицията напразно се рови в миналото му, за да открие нещо подозрително.
Наистина, не трябваше да се забравя историята с Фернанда. Беше се запознал с нея, когато е била проститутка, и именно той я бе измъкнал от калта. Обаче и срещу Фернанда нямаха абсолютно нищо след онзи толкова далечен период от живота й.
Торанс бе заминал преди четири дни за Конкарно. В пощенската станция бяха открили оригинала на телеграмата, написана на ръка, с печатни букви. Пощаджийката като че ли си спомняше, че някаква жена я беше изпратила на гишето. Така че Торанс продължаваше да търси. Вече бе направил списък на всички пътници, пристигали в последно време от Париж, и разпитваше по двеста души на ден.
— Вече ни омръзна да слушаме за така наречената непогрешимост на комисаря Мегре! — беше заявил адвокатът Лиотар пред един журналист.
А после говореше за някакви си частични избори в 3-ти парижки район, което наистина би могло да накара определени хора да предизвикат скандал с политически цели. Съдия Досен също бе лично засегнат от тези приказки. Дори се изчервяваше от тези невинаги твърде деликатни нападки на адвоката.
— Нямате ли някаква нова следа?
— Търсим в момента. Десетима сме, а понякога вземат участие и повече хора. Някои ги разпитваме за двайсети път. Люка се надява, че ще открие шивача, който е ушил синия костюм.
Както винаги, когато едно разследване завладее вниманието на обществеността, започваха да се получават всекидневно стотици писма. Но почти всички отвеждаха по лъжливи следи и напразно губеха много време на полицаите. Въпреки това всичко бе проверявано най-старателно. Изслушваха дори лудите, които твърдяха, че знаят нещо по въпроса.
В един без десет Мегре слезе от автобуса на ъгъла на булевард „Волтер“, като хвърли по навик един поглед на прозорците на апартамента си. Беше изненадан, че прозорецът на трапезарията бе затворен въпреки яркото слънце, което светеше право в него.
Изкачи с тежки стъпки стълбището и завъртя топката на вратата. Но тя не се отвори. Понякога се случваше госпожа Мегре да завърти ключа на вратата, когато се преобличаше. Той отключи със своя ключ, озова се сред облак синкав дим и се втурна към кухнята, за да изключи газта. Кокошката, морковите и лукът в тенджерата образуваха черна маса.
Отвори всички прозорци и когато половин час по-късно госпожа Мегре отвори вратата, той вече се бе настанил на масата пред филия хляб и парче сирене.
— Колко е часът?
— Един и половина — каза той спокойно.
Никога не беше я виждал в това състояние. Шапката й се беше изкривила, а устните й трепереха.
— Само не ми се присмивай.
— Не ти се присмивам.
— И недей да ми се караш също. Не можех да постъпя иначе, но много ми се искаше да те видя на моето място. Само като си помисля, че ядеш парче сирене на обяд…
— Нещо със зъболекаря ли стана?
— Не съм ходила изобщо при зъболекаря. Поне от единайсет без петнайсет стоя насред парка „Анверс“, без изобщо да мога да мръдна оттам.
— Лошо ли ти стана?
— Да не би някога да ми е ставало лошо? Не, нали? Беше заради малкия. А накрая, когато започна да плаче и да тропа с крака, започнах да се чувствам като крадла на деца.
— Какъв малък? Кой е малкият?
— Разказвала съм ти за дамата в синьо и за нейното дете, но ти никога не ме слушаш. Онази, с която се запознах на пейката, докато чаках да ми дойде редът при зъболекаря. Тази сутрин тя внезапно стана и ме помоли да наглеждам за малко детето й, а после се запъти нанякъде.
— И не се върна? А ти какво направи с момченцето?
— Тя се появи най-сетне, точно преди четвърт час. А аз се върнах с такси.
— И какво каза, като се върна?
— Най-интересното е, че не ми каза нищо. Стоях посред парка като ветропоказател, а до мен това хлапе, което така викаше, че стряскаше всички минувачи.
Най-сетне забелязах едно такси, което спря на ъгъла на авеню „Трюден“, и тогава разпознах онази бяла шапчица. Дори не си направи труда да излезе от колата. Само отвори вратата и ми помаха с ръка. Хлапето тичаше пред мен и ме беше страх, че ще го сгази някоя кола. Стигна преди мен до таксито и вратата се затвори тъкмо когато почти бях стигнала до нея.