— Утре — извика ми тя. — Утре ще ви обясня всичко. Извинете ме… Не ми каза дори благодаря. Таксито вече се отдалечаваше по посока на булевард „Рош-шуар“, а после зави наляво, към площад „Питал“.
Госпожа Мегре млъкна, понеже вече не й оставаше дъх, и свали шапката си с толкова рязко движение, че разроши косите си.
— Смешно ли ти е?
— Не.
— Признай си, че ти е смешно. Но така или иначе, тя остави детето си за повече от два часа на една непозната жена. Дори не знаеше името ми.
— А ти знаеш ли тя как се казва?
— Не.
— Знаеш ли къде живее?
— Не зная нищо друго, освен че си пропуснах часа при зъболекаря, кокошката ми изгоря, а ти сега ядеш сирене на края на масата, като някакъв… като…
И понеже не можеше да намери нужната дума, тя се разплака, запътвайки се към спалнята, за да се преоблече.
Глава втора
Тревогите на Великия Тюрен4
Мегре изкачваше по свой характерен начин двата етажа на „Ке дез’ Орфевр“. В долната част на стълбището, там, където беше почти светло, Мегре бе спокоен и безразличен. Но колкото по-навътре влизаше в сивотата на старата сграда, толкова по-силно като че ли го обземаха служебните грижи.
А като преминаваше покрай разсилния, той вече се превръщаше в шефа. В последно време, преди да влезе в своя кабинет, бе добил навика да прави най-напред обиколка из канцеларията на инспекторите, а после, все още без да сваля шапката от главата си и палтото от гърба си, да влиза в кабинета на Великия Тюрен.
Това беше „най-новата мода“ на Кея и показваше какъв обхват бе придобила аферата „Стювелс“. Люка беше натоварен със задачата да централизира всички сведения, да ги сравнява и да ги актуализира. Но съвсем скоро излезе от релсите, понеже трябваше освен това да вдига телефона, да отваря писмата, които се отнасяха до разследването, и да се среща с информаторите.
Тъй като Люка не можеше да продължи да работи в канцеларията на инспекторите, в която непрекъснато някой влизаше и излизаше, той се беше укрил в едно съседно помещение. Съвсем скоро ръката на нечий шегобиец беше написала на вратата му: Великия Тюрен.
Щом като някой от инспекторите приключеше с някое разследване, щом като някой се върнеше от някаква задача, все се намираше човек, който да го попита:
— Свободен ли си?
— Да.
— Иди да се обадиш на Великия Тюрен! Има нужда от помощници!
Така си беше. На дребния Люка все не му достигаха хора за проверките, които трябваше да прави. Вероятно нямаше вече човек сред персонала на цялото управление, който да не е ходил поне веднъж до улица „Дьо Тюрен“.
На всички вече им беше познато кръстовището, недалеч от жилището на книговезеца, където имаше три кафенета. Най-напред, кафене-ресторантът на ъгъла на улица „Де Франк-Буржоа“, после, срещу него, „Льо Гран Тюрен“ (Великия Тюрен), и най-сетне, трийсет метра по-натам, на ъгъла на площад „Де Вож“, се намираше кафенето „Льо Табак де Вож“, превърнато от журналистите в техен генерален щаб.
Понеже и те правеха своето разследване. А пък полицаите си пийваха в кафенето „Льо Гран Тюрен“. През прозорците му се виждаше ателието на фламандеца. Това бе техният генерален щаб, а кабинетът на Люка се беше превърнал един вид в негов филиал. Най-чудното беше, че милият Люка, претрупан с работата по класификацията, вероятно бе единственият човек, който не бе стъпвал там след посещението си през първия ден.
Въпреки това обаче той най-добре от всички останали познаваше мястото. Знаеше, че след кафенето „Льо Гран Тюрен“ имаше магазин за качествени вина, „Ле кав дьо Бургон“. Дори познаваше собствениците му и трябваше само да погледне в картона им, за да каже какво са отговаряли при всяко разпитване.
Не, тези хора не бяха видели нищо. Те бяха заминали в събота вечерта за долината на Шеврьоз, където прекарвали обикновено уикенда си в малката си вила.
По-нататък, след магазина „Ле кав дьо Бургон“, идваше барачката на един обущар на име Буске. Той пък, напротив — говореше много. Обаче имаше този недостатък, че не казваше едно и също на всички. Зависеше по кое време на деня го разпитваха, от броя на аперитивите и на малките чашки, които бе изпил, независимо на кое от трите кьошета.
4
Анри дьо ла Тур д’Оверн, виконт Дьо Тюрен — маршал на Франция, който участва в Тридесетгодишната (1618–1648), Френско-испанската (1635–1659), Деволюционната (1667–1668) и Холандската война (1672–1678). Смятан е за най-блестящия френски военачалник до Наполеон, затова и прозвището му е Великия. — Бел.прев.