Но въпреки това беше хубав, с онази красота, която обикновено привлича жените. Кожата му беше матова. И дори умореният и донякъде отвратен израз на лицето му придаваше известна романтичност.
— Я ми кажете, Роже Куше, често ли се виждахте с баща си?
— Понякога!
— И къде ставаше това?
Мегре го гледаше сурово.
— В неговата канцелария… Или пък в някой ресторант…
— Кога го видяхте за последен път?
— Не си спомням… Преди няколко седмици…
— И му поискахте пари, нали?
— Както обикновено!
— С една дума, той ви е издържал, така ли?
— Беше достатъчно богат, за да…
— Една секунда! Къде бяхте вчера, към осем часа вечерта?
Той изобщо не се поколеба.
— Бях в „Селект“! — каза той с иронична усмивка, която означаваше: „Ако си мислите, че не знам каква е целта на вашия въпрос!“
— Какво правехте в „Селект“?
— Чаках да дойде баща ми!
— Значи сте имали нужда от пари! И сте знаели, че той ще дойде в „Селект“…
— Той ходеше там почти всяка вечер заедно с гаджето си! Впрочем следобеда го чух да говори по телефона. Понеже през стената се чува всичко, което се говори в съседната стая.
— Когато установихте, че баща ви няма да дойде, не ви ли хрумна да отидете при него, в канцеларията му на площад „Де Вож“?
— Не!
Мегре взе от камината снимка на младежа, заобиколена от множество снимки на жени. Прибра я в джоба си, като промърмори:
— Ще разрешите ли?
— Щом ви прави удоволствие!
— Нали не мислите, че…? — започна господин Мартен, без да довърши изречението си.
— Не мисля абсолютно нищо. Това ме навежда на мисълта да ви задам няколко въпроса. Какви бяха отношенията на вашето семейство с Роже?
— Той не идваше често при нас.
— А когато идваше?
— Оставаше само за по няколко минути.
— Майка му в течение ли е относно неговия начин на живот?
— Какво искате да кажете?
— Не се правете на идиот, господин Мартен! Жена ви знае ли, че нейният син живее в Монмартър, без да работи абсолютно нищо?
Служителят заби притеснено поглед в земята.
— Често съм се опитвал да го накарам да започне да работи! — въздъхна най-сетне той.
Сега вече младежът започна с нетърпение да потропва с ръка по масата.
— Може би ще забележите най-сетне, че съм още по пижама и че…
— Ще бъдете ли така добър да ми кажете дали вчера вечерта сте видели в „Селект“ някоя позната личност?
— Видях Нина!
— А говорихте ли с нея?
— Моля?! Аз никога не съм разговарял с нея.
— На кое място седеше тя?
— На втората маса отдясно на бара.
— А вие къде намерихте втората си ръкавица, господин Мартен? Ако си спомням добре, я търсехте миналата нощ близо до кофите за боклук на двора…
Господин Мартен се засмя принудено.
— Тя си беше вкъщи!… Представете си, бях излязъл само с една ръкавица и изобщо не бях забелязал това…
— След като излязохте от дома си на площад „Де Вож“, къде отидохте?
— Ами… Разхождах се… Разхождах се по кея… Аз… Болеше ме главата…
— Често ли се разхождате така вечер, без жена си?
— Ами да, понякога!
Беше истинско мъчение за Мартен. А освен това не можеше да измисли къде да дене ръцете си, облечени в ръкавици.
— На работа ли отивате сега?
— Не! Обадих се по телефона, за да ми дадат малко отпуск. Не мога да оставя жена си сама в…
— Е, отивайте тогава при нея!…
Мегре обаче не помръдна. Клетият човечец търсеше някакъв начин да си тръгне с достойнство.
— Довиждане, Роже… — каза той, като преглътна мъчително. — Аз… мисля, че би било хубаво да отидеш да видиш майка си…
Обаче Роже само повдигна рамене, като гледаше нетърпеливо Мегре. Чуха се стъпките на господин Мартен, които се отдалечаваха по стълбището.
Младежът не продумваше. Ръката му машинално хвана един флакон с етер върху нощната масичка и го премести по-надалече.
— Значи няма нещо, което искате да ми кажете, така ли? — попита бавно комисарят.
— Не, абсолютно нищо.
— Защото, ако има нещо, което искате да ми кажете, по-добре ще бъде това да стане сега, а не по-късно…
— Нямам какво да ви казвам по-късно. Не, имам! Има едно нещо, което мога да ви кажа веднага. Страшно се лъжете…