— Впрочем, след като вчера вечерта не сте се видели с баща си, значи сега трябва да сте останали без пари?
— Съвършено сте прав!
— А откъде смятате да намерите?
— Не се безпокойте за мен, моля ви… Ще ми позволите ли?…
И той отиде да пусне чешмата, за да се измие.
Мегре направи още няколко крачки из стаята, после излезе и влезе в съседната стая, където го чакаха двете жени. Сега вече Селина беше по-разтревожената от двете. Колкото до Нина, седнала в дълбокото си кресло, тя замислено подръпваше със зъби носната си кърпичка, втренчила в празнотата зад прозореца големите си замечтани очи.
— Е, какво стана?… — попита любовницата на Роже.
— Нищо! Вече можете да се върнете в стаята си…
— Значи наистина неговият баща е бил…?
И внезапно добави много сериозен вид, като сбръчка чело:
— Тогава значи той ще го наследи?
Като излязоха на тротоара, Мегре попита спътницата си:
— Къде отивате?
Тя направи неопределен жест, изпълнен с безразличие, после каза:
— Ще отида да проверя дали ще се съгласят да ме вземат отново на работа в „Мулен Бльо“…
Той я наблюдаваше с интерес, изпълнен със симпатия:
— Наистина ли обичахте Куше?
— Още вчера ви казах: той беше готин човек… А такива не се срещат често, можете да ми повярвате! Като си помисля, че някакъв мръсник го е…
В очите й се появиха само две сълзи, нищо повече.
— Ето тук е! — каза тя, като бутна малка врата, вероятно служебния вход за артистите.
Мегре, който беше жаден, влезе в бара да изпие една бира. Трябваше да отиде до площад „Де Вож“. Но като видя телефонния апарат, се сети, че още не беше минал през „Ке дез’ Орфевр“ и може би там го чака спешна поща.
Свърза се с разсилния в управлението.
— Ти ли си, Жан?… Има ли нещо за мен?… Какво?… Някаква жена, която ме чака от един час ли?… В траур, така ли?… Да не би да е госпожа Куше?… Така ли?… Госпожа Мартен?… Добре, идвам!
Виж ти, госпожа Мартен, облечена в траур! И освен това седяла да го чака от един час в чакалнята на Съдебната полиция!
Мегре беше видял само нейната сянка. Онази забавна сянка от предната вечер върху завесите на първия етаж, когато жестикулираше, а устните й се кривяха, изричайки ужасно злъчни думи.
— Това се случва често! — беше казала портиерката.
Клетият човечец от Службата по регистрация, който си беше забравил ръкавицата, беше тръгнал да се разхожда сам по тъмните кейове.
Когато Мегре беше излязъл от двора в един часа през нощта, беше чул звук, като че от допир по стъкло!
Той се изкачи бавно по прашното стълбище на Съдебната полиция, стисна вървешком ръцете на неколцина свои колеги и провря глава през полуотворената врата на чакалнята.
Десет фотьойла, облицовани в зелено кадифе. Маса като за игра на билярд. На стената — почетната дъска: двеста портрета на инспектори, убити по време на служба.
В средния фотьойл седеше изпъната дама в черно, хванала с едната ръка чантата си със сребърна дръжка, а с другата — дръжката на чадъра си.
Устните й бяха тънки, а решителният поглед бе устремен право пред нея.
Не се и помръдна, след като усети, че някой я наблюдава.
Чакаше със застинало лице.
Глава четвърта
Прозорецът на втория етаж
Жената мина пред Мегре с агресивното достойнство на онези, за които иронията на другите е най-голямото нещастие на света.
— Бъдете така добра да седнете, госпожо!
Посрещна я един тромав и добродушен Мегре с леко блуждаещ поглед и й посочи да седне на стол, добре осветен от слабата светлина, която преминаваше през прозореца. Тя се настани на него точно в същата поза, в която седеше преди това в чакалнята.
Поза на достойнство, разбира се! Но и бойна поза също! Лопатките й дори не се докосваха до облегалката на стола. А облечената в черна ръкавица ръка бе готова да жестикулира, без да изпуска малката дамска чанта, която щеше да се люлее във въздуха.
— Господин комисар, предполагам, че се питате защо…
— Не! Не се питам!
Не беше проява на злоба от страна на Мегре да я обърква по този начин още от първата минута на срещата им. Но не беше и случайност. Просто знаеше, че това е необходимо.