Най-накрая беше оставила чадъра си подпрян до бюрото. Мегре си мислеше, че сигурно е говорила със същата суховата пламенност и онази вечер, когато я беше видял само като сянка, очертала се върху пердето.
— Когато един мъж не е в състояние да изхранва една жена, той не трябва да се жени! Ето какво казвам аз! И особено когато човек няма и гордост! Защото няма да посмея да ви изредя всички професии, които Куше е имал. Казвах му да си потърси сериозно работно място, на което един ден ще получава пенсия. В администрацията например!… Поне така, ако му се случеше нещо, аз нямаше да остана съвсем на улицата… Обаче не! Той стигна дори дотам, че тръгна веднъж след велосипедния Тур дьо Франс като не знам какъв си… Той тръгваше преди останалите, занимаваше се със снабдяването или нещо от този сорт! И се връщаше без едно су!… Ето такъв човек беше! Такъв живот водех…
— А къде живеехте?
— В Нантер1! Понеже не можехме да си позволим дори да живеем в града… Вие познавахте ли Куше?… Той хич не се тревожеше! Не го беше срам! Изобщо не се безпокоеше!… Смяташе, че е роден, за да печели много пари и че наистина ще стане така… След велосипедите почна с каишки за часовници… Не, никога няма да ви дойде наум това!… Верижки за часовници, които продаваше в една будка на панаира, господине! Сестрите ми вече не смееха да ходят на панаира в Ньой, за да не би да го срещнат там…
— Вие ли поискахте развод?
Тя наведе срамежливо глава, но лицето й бе все така нервно.
— Господин Мартен живееше в същата сграда… Беше по-млад… Заемаше добър пост в администрацията… А Куше почти постоянно ме оставяше сама, за да търси приключения… О, всичко си беше съвсем коректно! Казах всичко направо на мъжа ми… Поискахме развод по взаимно съгласие поради несъвместимост на характерите… Куше трябваше само да ми плаща издръжка за хлапето…
После ние с Мартен изчакахме цяла година, преди да се оженим…
Сега вече тя започна да става неспокойна на стола си. Пръстите й започнаха да подръпват нервно сребърната дръжка на чантичката.
— Да ви кажа, никога не съм имала късмет. Най-напред Куше дори не плащаше редовно издръжката за детето! А за една деликатна жена е мъчително да гледа как вторият й съпруг плаща разходите по издръжката на едно дете, което не е негово…
Не! Мегре не спеше, въпреки че седеше с полузатворени очи и с изгаснала лула между зъбите.
Ситуацията ставаше все по-мъчителна. Очите на жената се напълниха със сълзи, а устните й взеха да потръпват доста обезпокояващо.
— Само аз си знам колко много съм страдала… Пратих Роже да се учи… Исках да му осигуря добро образование… Той не приличаше на баща си… Беше обичливо и чувствително дете… Когато навърши седемнайсет години, Мартен му намери работа в една банка, за да започне да учи занаята… Обаче точно тогава той случайно срещнал Куше не знам къде…
— И той започна редовно да иска пари от баща си, така ли?
— Забележете, че на мен Куше винаги ми беше отказвал всичко! За мен всичко беше прекалено скъпо! Аз сама си кроях роклите и ходех по три години поред с една и съща шапка…
— А на Роже е давал всичко, което той поиска, предполагам?
— Той направо го развали! Роже ни напусна, за да отиде да живее отделно. Все още идва от време на време при мен. Но ходеше да вижда и баща си!
— Отдавна ли живеете на площад „Де Вож“…
— Горе-долу от осем години… Когато намерихме този апартамент, дори не знаехме, че Куше се занимава с тези серуми… Мартен поиска да се преместим… Само това ми липсваше!… Ако някой трябваше да се махне, нали, това беше Куше… Куше, който беше забогатял не зная по какъв начин, когото виждах да идва с кола с шофьор!… Понеже той имаше и шофьор. Видях жена му…
— В техния дом ли?
— Не, издебнах я на улицата, исках просто да видя на какво прилича. Предпочитам да не казвам нищо… Във всеки случай, не е кой знае какво въпреки важностите, които си придава, и въпреки астраганеното й палто.
Мегре прокара ръка по челото си. Всичко започваше да заприличва на някаква фикс идея. Вече половин час той гледаше едно и също лице и започна да му се струва, че никога вече няма да може да го заличи от ретината си.
Едно слабо и повехнало лице с живи и много подвижни черти, които като че никога не бяха изразявали нещо различно от примирена горест.