И това отново му напомни някои семейни портрети, дори на неговото собствено семейство. Навремето имаше една леля, по-дебела от госпожа Мартен, но и тя също винаги се оплакваше. Когато пристигаше у тях навремето, когато беше още дете, той знаеше, че едва седнала, ще извади кърпичка от чантата си.
— Клета моя Ерманс! — започваше тя обикновено. — Ама че живот! Трябва да ти разкажа какво направи пак Пиер…
И имаше същото лице като подвижна маска, същите прекалено тънки устни и очи, през които понякога преминаваше безумен блясък.
Госпожа Мартен внезапно бе загубила нишката на мислите си. Тя се развълнува.
— Сега би трябвало да разбирате в какво положение бях… Разбира се, Куше се ожени отново. Но въпреки това аз бях навремето негова жена, споделяла съм началния период в живота му, тоест най-трудните години. А другата не е нищо повече от една кукла.
— Имате претенции върху наследството му ли?
— Аз ли?… — извика тя с възмущение. — За нищо на света не искам неговите пари! Ние не сме богати! На Мартен му липсва инициативност, той не умее да се бута напред, колегите му, които не са толкова умни като него, все му подливат вода… Но нима, за да живея, би трябвало да прибягвам до хитрости, каквито не бих искала?
— Вие ли изпратихте мъжа си да предупреди Роже?
Тя не пребледня, защото това беше невъзможно. Лицето й постоянно запазваше един и същи сивкав цвят. Но в погледа й се появи известно колебание.
— Вие откъде знаете?
После възкликна внезапно, възмутена:
— Надявам се поне, че не ни следят? Кажете ми! Това ще е върхът! Но в такъв случай няма да се колебая ни най-малко и ще се обърна към най-висшите инстанции.
— Успокойте се, госпожо… Не съм казал нищо подобно… Тази сутрин срещнах господин Мартен по чиста случайност.
Тя продължаваше да се страхува и гледаше сурово комисаря.
— Накрая ще започна да съжалявам, че съм дошла при вас! Искаш да бъдеш съвсем коректен! Но вместо да ти бъдат признателни…
— Уверявам ви, че съм ви безкрайно благодарен за това ваше посещение…
Въпреки всичко тя чувстваше, че нещо не е наред. Този едър мъж с широки рамене и потънал между тях врат, който я наблюдаваше с наивни и като че лишени от мисъл очи, всъщност я плашеше.
— Във всеки случай — изрече тя бавно с писклив глас, — по-добре е аз да започна да разказвам, отколкото портиерката… А пък и без това щяхте да научите…
— Това, че сте първата госпожа Куше ли?
— Виждали ли сте втората?
Мегре с известно усилие успя да сдържи усмивката си.
— Не, още не…
— О, тя ще лее крокодилски сълзи. Макар че всъщност сега ще е спокойна с онези милиони, които Куше е спечелил.
И ето че внезапно започна да плаче, горната й устна се повдигна леко, което променяше лицето й и отнемаше от прекалената острота на чертите.
— Тя дори не го е познавала, когато той се бореше, когато имаше нужда от жена, която да му помага и да го окуражава…
От време на време глухо и едва доловимо ридание излизаше от слабото гърло, стегнато с копринена панделка.
Тя се изправи. Огледа се, за да се увери, че не е забравила нищо. Подсмърчаше.
— Но сега всичко това няма значение…
Зад сълзите се прокрадна горчива усмивка.
— Във всеки случай, аз изпълних своя дълг. Не знам какво си мислите за мен, обаче…
— Уверявам ви, че…
Щеше да му бъде много трудно да продължи, ако тя не бе завършила сама:
— Но все ми е тая! Съвестта ми е чиста! Все пак не всички биха могли да кажат същото за себе си.
Нещо като че й липсваше, но тя не знаеше какво. Хвърли още един поглед наоколо, размърда ръка, като че се учудваше, че е празна.
Мегре беше станал и я изпрати до вратата.
— Благодаря ви за идването.
— Направих онова, което ми се струваше, че трябва да направя.
Тя се озова в коридора, където група инспектори си приказваха и се смееха. Мина покрай тях с голямо достойнство, без да обърне глава.
След като затвори вратата отново, Мегре отиде до прозореца и въпреки студа го отвори широко. Беше уморен като след уморителен разпит на някой престъпник. Имаше най-вече неясното неприятно чувство, както когато си принуден да видиш онези аспекти от живота, за които обикновено предпочиташ да не знаеш.
Не беше драматично. Не беше и възмутително.
Тя не беше казала нищо изключително. Не беше открила пред комисаря никакви нови хоризонти.