— Да, аз!
Мегре седна по много особен начин и погледна госпожа Мегре с голяма нежност и едновременно с леко безпокойство.
Продължаваше да вижда пред себе си слабото лице, черните дрехи и тъжните очи на госпожа Мартен. И тези сълзи, които се бяха появили внезапно, после бяха изчезнали, като че изсушени от вътрешния огън, за да изскочат отново малко по-късно!…
Госпожа Куше, която притежаваше кожени палта. И госпожа Мартен, която нямаше такива. Куше, който се е занимавал със снабдяването на конкурентите на велосипедния Тур дьо Франс, и първата му жена, която три години поред трябваше да носи една и съща шапка.
И техният син… Шишенцето с етер върху нощната масичка в хотел „Питал“…
И Селина, която излизаше да работи на улицата само когато за известно време оставаше без постоянен клиент.
И Нина…
— Като че не си особено доволен… Не изглеждаш добре… Като че ще те хване хрема.
Това беше вярно! Мегре усещаше леко пощипване в ноздрите и някаква празнота в главата.
— Какъв е този чадър, който си донесъл? Изглежда ужасно!
Чадърът на госпожа Мартен! Семейство Мартен, бежовото палто и роклята от черна коприна, които се разхождаха в неделя по „Шанз-Елизе“!
— О, нищо… Не знам в колко часа ще се прибера!
Беше едно от онези впечатления, които човек не може да си обясни. Чувстваше се, че има нещо нередно в сградата, нещо, което се излъчваше дори от фасадата й.
Дали беше суматохата в магазина за погребални венци? Разбира се, наемателите сигурно бяха събрали пари, за да подарят венец. Или може би разтревожените погледи на дамския фризьор, чийто салон гледаше към другата страна на сградата?
Но така или иначе, през този ден сградата изглеждаше някак зловредно. Тъй като беше четири часът и започваше да се смрачава, смешната малка лампа под свода на портала вече беше запалена.
От другата страна на площада пазачът заключваше желязната порта. Прислужникът на семейство Сен Марк от първия етаж дърпаше бавно и внимателно пердетата.
Когато Мегре почука на вратата на портиерката, видя, че госпожа Бурсие точно разказва последните събития на един разносвач от фирмата „Дюфайел“. Върху работното му облекло беше извезана малка мастилница.
— И то в една къща, където никога нищо не се е случвало… Тихо!… Комисарят идва…
Имаше някакво неопределено подобие между нея и госпожа Мартен — като че и двете жени нямаха възраст, както и пол. Освен това и двете са били нещастни или са се смятали за нещастни.
Само че у портиерката имаше освен това и примирение, някакво животинско примирение със съдбата.
— Жожо… Лили… Не стойте на пътя ни… Добър ден, господин комисар… Тази сутрин ви очаквах… Какво нещо, а! Помислих си, че постъпвам правилно, като обиколих всички наематели със списък, за да съберем пари за венец… Известно ли е вече кога ще бъде погребението?… Впрочем… Госпожа Дьо Сен Марк… Знаете ли, ще ви помоля да не й казвате нищо… Господин Дьо Сен Марк идва тук тази сутрин… Опасявам се, че тя може да се развълнува, като се има предвид състоянието, в което се намира…
Въздухът в двора придобиваше все по-тъмен оттенък и двете лампи — онази под свода и онази, която беше зазидана за стената — хвърляха все по-дълги жълтеникави сенки в него.
— Къде се намира апартаментът на госпожа Мартен? — попита Мегре.
— На втория етаж, третата врата вляво след завоя… Комисарят разпозна прозореца, който светеше, но сега никаква сянка не се очертаваше върху пердето му.
Откъм лабораториите се дочуваше тракане на пишещи машини. Пристигна доставчик и попита:
— Къде са „Серумите на доктор Ривиер“?
— В дъното на двора! Вратата вдясно! Ще оставиш ли сестра си на мира, Жожо!
Мегре тръгна по стълбището с чадъра на госпожа Мартен под мишница. До първия етаж сградата беше ремонтирана, стените бяха пребоядисани, а стъпалата — лакирани.
От втория етаж нагоре сякаш започваше някакъв друг свят. Стените бяха мръсни, а подът — неравен. Вратите на апартаментите бяха боядисани в грозен кафяв цвят. А върху тях бяха забодени или обикновени визитни картички, или малки табелки от обикновена тенекия.
На вратата с визитна картичка имаше надпис: Господин и Госпожа Едгар Мартен. Вдясно висеше трицветен плетен шнур, който завършваше с меко пискюлче. Когато Мегре го дръпна, някъде вътре в жилището издрънка тъничко звънче. После се чуха бързи стъпки и един глас попита: