Но за сметка на това беше забравил, че има син!
За миг Мегре се зачуди на кого ли да занесе най-напред новината. Дали на госпожа Мартен, за която сполетялата я сполука бе достатъчна, за да я накара начаса да скочи от леглото? Или на Нина?
— Но всъщност те още не са пипнали парите…
Цялата тази история можеше да се проточи с години! Във всеки случай госпожа Мартен нямаше току-така да се остави да я излъжат!
— Обаче полковникът постъпи честно! Можеше да изгори завещанието, без изобщо някой да разбере за него.
И Мегре продължи весело да върви пеш. Ясното слънце беше посмекчило атмосферата. Във въздуха като че се усещаше радостен полъх.
— Да му се не види и Куше!
Той влезе в асансьора на хотел „Пигал“, без да пита никого за нищо, и само след няколко минути вече чукаше на вратата на Нина. Отвътре се дочу шум от стъпки. После вратата се открехна точно толкова, колкото да може през нея да се промуши една ръка, която остана протегната във въздуха.
Беше женска ръка, вече доста сбръчкана. Тъй като Мегре не се помръдна, ръката взе да става нетърпелива, след което на свой ред на вратата се показа лице на стара англичанка. Последва неразбираем монолог.
Или по-скоро Мегре се досети, че англичанката очаква пощата си, което обясняваше и нейния първоначален жест. Но най-ясното бе, че Нина вече не живее в стаята, а вероятно вече е напуснала и хотела.
— Сигурно е прекалено скъпо за нея! — помисли си той.
И спря колебливо пред съседната врата. Най-сетне взе решение заради камериера, който го попита подозрително:
— Какво търсите?
— Господин Куше…
— Не отговаря ли?
— Още не съм почукал.
Мегре отново се усмихна. Беше в игриво настроение. Тази сутрин внезапно почувства, че участва в някакъв фарс! Но всъщност целият живот е фарс! Смъртта на Куше беше фарс, а най-вече неговото завещание!
— Влезте!
Най-сетне резето помръдна. Първото, което направи Мегре, след като влезе в стаята, беше да отиде да дръпне пердетата и да открехне прозореца.
Селина дори още не се беше събудила. Роже търкаше очи и като се прозяваше, каза:
— А, вие ли сте…
Имаше напредък. В стаята не миришеше на етер. Дрехите бяха струпани на купчина на пода.
— Какво искате?
Той седна на леглото, взе чашата с вода от нощната масичка и я изпразни на един дъх.
— Намерили са завещанието! — заяви Мегре, докато завиваше голото бедро на Селина, която спеше, свита на кълбо.
— Е, и какво?
Роже не проявяваше никакви емоции. Само неопределено любопитство.
— Какво ли? Доста странно завещание е това! Очевидно ще накара хората на закона да изпишат много мастило и да спечелят доста пари. Представете си само, баща ви е оставил цялото си богатство на своите три жени!
Младият мъж направи усилие, за да разбере какво му се казва.
— На трите ли?
— Да! Сегашната му законна съпруга. А след това на майка ви! И най-сетне на приятелката му Нина, която до вчера ви е била съседка по стая! Натоварил е своя нотариус да направи всичко необходимо, за да може всяка от тях да получи по една равна част…
Роже дори не се помръдна. Като че размишляваше, но не над въпрос, който го засягаше лично.
— Да си умреш от смях! — каза той най-накрая със сериозен глас, който беше в контраст с думите му.
— Точно това казах и аз на полковника.
— Какъв полковник?
— Един чичо на госпожа Куше. Прави се пред нея на важна персона.
— Представям си каква физиономия има!
— Нали точно това и аз ви казвам!
Младежът извади краката си от леглото и грабна панталона, който беше захвърлен на облегалката на един стол.
— Като че не сте особено засегнат от тази новина.
— Знаете ли, аз…
Той започна да закопчава панталона си, после взе да търси гребена и отиде да затвори прозореца, откъдето влизаше прекалено хладен въздух.
— Вие какво, нямате ли нужда от пари?
Изведнъж Мегре стана сериозен. Погледът му натежа и в него проблеснаха инквизиторски искрици.
— Нямам никаква представа.
— Какво, не знаете ли дали имате нужда от пари?
Роже впери в Мегре синкав поглед и на комисаря му стана неловко.