— Хич не ми пука!
— Не може да се каже обаче, че печелите много пари, нали!
— Не печеля нищо!
Той се прозина и се погледна в огледалото с навъсен поглед. Мегре забеляза, че Селина се беше събудила. Не помръдваше. Сигурно беше чула една част от разговора, понеже наблюдаваше с любопитство двамата мъже.
И тя имаше нужда от обичайната си чаша вода! Цялата тази атмосфера в стаята, с нейното безредие, с блудкавата й миризма и тези две затъпели същества беше като квинтесенцията на един отчаян свят.
— Имате ли пари настрана?
Този разговор вече започваше да омръзва на Роже. Той потърси сакото си, взе оттам един тъничък портфейл със своя монограм и го подхвърли на Мегре.
— Ето, търсете!
Две банкноти по сто франка, няколко облигации, шофьорска книжка и старо номерче от гардероб.
— Какво смятате да направите, ако ви лишат от наследството?
— Нямам нужда от никакво наследство!
— Няма ли да оспорвате завещанието?
— Не, няма!
Това прозвуча странно. Мегре, който гледаше втренчено в килима, изведнъж вдигна глава.
— Значи триста хиляди франка са ви достатъчни?
Тогава поведението на младежа изведнъж се промени. Той тръгна към комисаря и се спря на по-малко от крачка от него, така че раменете им се допряха. После изръмжа със стиснати юмруци:
— Я повторете!
В този момент в цялата му стойка имаше нещо хулиганско! Напомняше за предградията, за сбиванията по кръчмите.
— Питам ви дали тези триста хиляди франка на Куше…
Успя точно навреме да хване в движение ръката на събеседника си. Защото в противен случай щеше да отнесе най-силния юмрук през целия си живот!
— Хайде, успокойте се!
Всъщност Роже беше много спокоен! Той не се съпротивляваше! Само беше много блед, а погледът му — втренчен. Просто чакаше кога комисарят ще благоволи да пусне ръката му.
Дали — за да може да го удари отново? През това време Селина беше скочила от леглото, въпреки че беше полугола. Очевидно беше готова всеки миг да отвори вратата и да повика за помощ.
Цялата сцена протече много спокойно. Мегре продължи да стиска само за няколко секунди китката му, а после, след като му позволи отново да се движи, младежът дори не се помръдна.
Настъпи дълго мълчание. Като че всеки от тях се колебаеше дали да го наруши, както при борбата всеки се колебае дали пръв да нанесе удара.
Накрая Роже проговори пръв.
— Не можете да си представите до каква степен грешите!
Той прибра от земята търкалящата се там бледолилава рокля и я подхвърли на спътницата си.
— Може ли да ми кажете какво смятате да правите, след като похарчите тези двеста франка?
— Ами същото, което съм правил и досега.
— Да, но има и една малка разлика: баща ви е мъртъв, така че вече няма да можете да го скубете…
Роже повдигна рамене, като че искаше да каже, че събеседникът му нищо не разбира от тези работи.
В цялата атмосфера имаше нещо странно неопределено. Не беше истинска драма, а нещо съвсем друго, но също толкова мъчително! Може би беше някакъв бохемски дух, напълно лишен от поезия!? Може би всичко идваше от портфейла, в който имаше само две банкноти по сто франка?…
Или пък от тази разтревожена жена, която току-що бе прозряла, че утрешният ден вече няма да прилича на предишните, че ще трябва да си търси друга опора в живота?
Или не! Самият Роже пораждаше страх! Защото действията и жестовете му не съответстваха на неговото минало, изобщо не подхождаха на всичко онова, което Мегре знаеше за неговия характер!
И това негово спокойствие… А пък изобщо не беше поза! Наистина беше спокоен, като някого, който…
— Дайте ми пистолета си! — каза внезапно комисарят.
Младежът го извади от единия джоб на панталона си и му го подаде с подобие на усмивка.
— Обещайте ми, че…
Не довърши изречението си, понеже видя, че жената всеки момент ще започне да пищи от страх. Тя не разбираше нищо, но чувстваше, че в този миг ще се случи нещо ужасно.
В очите на Роже се бе появила ирония.
Това приличаше по-скоро на бягство. Мегре, който нямаше повече какво да каже и нямаше повече какво да прави, взе да бие отбой. Блъсна се на излизане в рамката на вратата и сподави една псувня.
Когато излезе на улицата, вече беше загубил веселото си настроение от сутринта. Изобщо не му се струваше, че животът понякога наподобява фарс. Вдигна глава, за да погледне прозореца на двойката. Щорите бяха спуснати. Не се виждаше нищо.