Чувстваше се притеснено, както човек започва да се чувства внезапно, когато престане да разбира какво става.
Припомни си един-два погледа на Роже. Не би могъл да си ги обясни… Е, разбира се, той не би разчитал на някакви си погледи… Обаче именно тези погледи някак не съответстваха на всичко останало…
Върна се обратно, защото беше забравил да попита в хотела за новия адрес на Нина.
— Де да знам! — отвърна портиерът. — Плати си стаята и си тръгна с куфара! Даже нямаше нужда от такси. Сигурно е тръгнала да си търси някой по-евтин хотел из квартала.
— Слушайте… Ако се случи нещо в хотела… Да… Нещо неочаквано… Ще ви помоля да ме предупредите лично за това, аз съм от Съдебната полиция… Комисар Мегре…
Ядосваше се на себе си за тази своя постъпка. Та какво можеше да се случи? Но въпреки това си спомняше отново за онези две банкноти по сто франка в портфейла, за изплашения поглед на Селина…
След четвърт час вече влизаше в „Мулен Бльо“ през вратата за артистите. Залата беше празна и тъмна, фотьойлите и краищата на ложите бяха тапицирани със зелен сатен.
На сцената шест жени, зъзнещи въпреки палтата си, повтаряха безспир една и съща стъпка — смешно елементарна стъпка. А през това време едно малко, дебело човече си дереше гърлото, докато им крещеше някаква мелодия.
— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла… Не, не така!… Трала-ла-ла… Три!… Три, дявол да го вземе!
Нина беше втората от редицата жени. Беше познала Мегре, който стоеше прав до една от колоните. Мъжът също го беше забелязал, но това му беше безразлично.
— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла…
Това продължи около четвърт час. Беше по-студено, отколкото навън, и на Мегре му замръзнаха краката. Най-сетне дребното човече изтри челото си и изрече една псувня към своята трупа вместо довиждане.
— Мен ли чакате? — извика той на Мегре отдалече.
— Не!… Чакам…
Нина се приближи притеснено, като се питаше сигурно дали трябва да подаде ръка на комисаря.
— Трябва да ви съобщя една важна новина…
— Не тук… Нямаме право да приемаме посетители в театъра… С изключение на вечерите, понеже тогава това носи печалба…
Те седнаха край тезгяха на малкото барче по съседство.
— Намерили са завещанието на Куше. Той завещава цялото си състояние на три жени.
Тя го гледаше учудено, без да подозира истината.
— Най-напред на първата си жена, макар че тя се е омъжила наново. После на втората… И освен това на вас…
Тя продължаваше да гледа втренчено Мегре и той забеляза как зениците й най-напред се разширяват, а после се замъгляват от влагата.
Най-сетне тя скри лицето си в ръце и заплака.
Глава осма
Болногледачът
— Той имаше болно сърце. И знаеше това.
Нина отпи голяма глътка от чашата с рубиненочервен аперитив.
— И точно затова си пазеше здравето. Казваше, че е работил достатъчно и че вече му е време да се порадва на живота.
— Говореше ли понякога за смъртта?
— Да, често! Но не за… за този вид смърт! Той си мислеше за своето сърдечно заболяване…
Беше от онези малки барчета, посещавани само от постоянните клиенти. Собственикът поглеждаше крадешком към Мегре, както прави обикновено богатият буржоа, сигурен в себе си. Пред цинковия тезгях мъжете обсъждаха следобедните надбягвания.
— Тъжен ли беше?
— Трудно ми е да ви обясня. Защото той не приличаше на другите мъже. Например, както сме на театър или някъде другаде. Той се забавлява. А после, без никаква причина, изведнъж ми казваше през смях: „Ама че свинщина е това животът, нали, Нинет!…“
— Грижеше ли се за сина си?
— Не.
— А говореше ли често за него?
— Не, почти никога! Само след като бе идвал да му иска пари.
— И какво казваше тогава?
— Само въздишаше и казваше: „Ама че нещастен глупак!…“
Мегре вече беше почувствал това. Поради една или друга причина Куше не е изпитвал особена любов към своя син. Изглеждаше дори, че е изпитвал по-скоро отвращение към младежа. И то до такава степен, че дори не се е опитвал да му помогне!
Тъй като никога не се е опитвал да му чете морал. И му е давал пари само за да се отърве от него или пък от съжаление.