— Келнер! Колко ви дължа?
— Четири франка и шейсет!
Нина излезе заедно с него от барчето и за момент останаха да стоят така двамата на тротоара на улица „Фонтен“.
— Къде живеете сега?
— На улица „Льопик“, първия хотел отляво. Дори не съм погледнала още какво му е името. Доста е чистичко…
— Когато забогатеете, ще можете…
Тя се усмихна през сълзи.
— Много добре знаете, че никога няма да бъда богата! Просто не съм създадена за това.
Най-странното беше, че Мегре имаше точно такова впечатление! Нина не приличаше на човек, който един ден ще забогатее! Но не би могъл да обясни защо.
— Ще ви придружа до площад „Питал“, откъдето ще се кача на моя трамвай.
Те тръгнаха — една странна двойка. Той беше огромен и тежък, а тя изглеждаше съвсем дребничка редом с широкия гръб на спътника си.
— Да знаете само колко съм объркана заради това, че останах сама! Цяло щастие е, че си имам театъра. Правим по две репетиции на ден, докато не бъде готово новото ревю.
Трябваше да прави по две крачки на една крачка на Мегре, така че й се налагаше едва ли не да тича. На ъгъла на улица „Пигал“ тя внезапно спря, а комисарят смръщи вежди и промърмори през зъби:
— Ама че глупак!
При все това не можеше почти нищо да се види. Срещу хотел „Пигал“ се беше събрала тълпа, имаше горе-долу четирийсет души. На прага стоеше полицай и се опитваше да разкара тълпата.
И това беше всичко! Обаче се бе възцарила онази особена атмосфера, онази тишина, която обикновено настъпва на улицата само при нещастен случай.
— Какво ли е станало? — изрече слисано Нина. — В моя хотел!…
— Не, не! Няма нищо! Прибирайте се у дома…
— Ама не… Вижте…
— Прибирайте се! — заповяда рязко той.
Изплашената тълпа се подчини, докато комисарят си проправяше път сред нея. Вървеше право напред, като бик. Жените отправяха обидни думи към него. Сержантът го позна и го пусна да влезе в коридора на хотела.
Кварталният комисар вече беше тук и разговаряше с портиера, който извика, като сочеше комисаря:
— Ето го! Това е той! Познах го…
Двамата полицаи си стиснаха ръцете. От малкия салон, който водеше към хола на хотела, се дочуваха плач, стонове и неясен шепот.
— Как е направил това? — попита Мегре.
— Момичето, което живее с него, казва, че стоял съвсем спокойно до прозореца. Тя се обличала, а той я наблюдавал и си подсвирквал. Спрял само за малко, за да й каже, че има хубави бедра, но прасците на краката й са прекалено слаби. После продължил да си подсвирква. И отведнъж тя престанала да го чува. Била обзета от тревожно чувство за празнота. Нямало го вече в стаята! Не е могъл да излезе през вратата…
— Ясно! А не е ли ударил някого при падането си върху тротоара?
— Не, не е! Умрял на място! Гръбначният му стълб е счупен на две места…
— Ето ги, идват! — съобщи полицейският сержант.
А кварталният полицейски комисар обясни на Мегре:
— „Бърза помощ“. Не може да се направи вече нищо друго. Знаете ли дали има някакви роднини, на които да съобщим? Когато вие дойдохте, портиерът тъкмо ми казваше, че сутринта при младежа идвал някой. Някакъв висок и едър мъж. Точно ми описваше как изглежда този човек, когато вие се появихте. Значи вие сте били! Трябва ли все пак да напиша доклад, или вие ще се погрижите за всичко?
— Напишете доклад.
— А за роднините?
— Аз ще се погрижа.
Той бутна вратата към салона и видя човешко тяло, разпростряно на пода и завито с покривката на едно от леглата.
Откъм мястото, където Селина се беше свлякла в един от фотьойлите, сега долиташе само постоянно тихо скимтене. А в това време някаква дебела жена, собственичката или управителката на хотела, се опитваше да я успокои.
— Нали не е като да се е убил заради вас? Нищо не можете да направите… Никога не сте му отказвали нищо.
Мегре не повдигна покривката и дори не се обади на Селина.
Само след секунди санитарите вече пренасяха тялото в колата на „Бърза помощ“ и тя потегли по посока на Института по съдебна медицина.
Групата на улица „Питал“ започна да се разпръсва лека-полека. Последните любопитни дори не разбраха дали е станал пожар, самоубийство или са арестували някой джебчия.