— Какви ми ги разправяте? Искате да се побъркам, нали? Признайте си, че с тази история просто искате да ме накарате да проговоря!
— Не викайте толкова силно! Жена ви…
— Все ми е едно! Вие лъжете… Това не е възможно…
Беше се превърнал в съвършено друг човек. Отведнъж бе загубил цялата си скромност и доброто си възпитание, на което толкова много държеше.
Беше странно как лицето му се разкривяваше все повече, устните му започнаха да треперят, а ръцете му — да се размахват безсмислено във въздуха.
— Кълна ви се — повтори Мегре, че тези две новини са съвършено официални.
— Защо му е да прави това? Казвам ви, човек може направо да се побърка! То всъщност става точно това! Жена ми сега полудява, а и аз съвсем скоро ще я последвам. Всички ще се побъркаме!
Погледът му беше станал ненормално подвижен. Той бе загубил напълно контрол над себе си.
— Синът й се хвърля през прозореца! А пък завещанието…
Цялото му лице се беше сгърчило. Внезапно той избухна в плач — беше трагичен, комичен, отвратителен.
— Моля ви, успокойте се!
— Цял живот… Трийсет и две години… Всеки ден… В девет часа… Без да получа нито едно мъмрене… И всичко това заради…
— Моля ви… Помислете за жена си, тя сигурно ви чува. Тя никак не е добре…
— Ами аз? Да не мислите, че аз не съм болен? Да не мислите, че ще мога още дълго да водя този живот?
Никак не му подхождаше да плаче и точно това придаваше странния оттенък на ситуацията.
— Вие не сте виновен за нищо, нали? Той все пак ви е доведен син. Вие не отговаряте за него.
Мартен погледна комисаря, внезапно успокоен. Но това не трая дълго.
Той отново избухна.
— Да, но аз се безпокоя за всичко! А вие идвате точно тук да разправяте тези истории! Като ме срещат по стълбището, всички съседи ме гледат накриво. Ловя се на бас, те подозират, че аз съм убил този Куше! Точно така! А всъщност кое доказва, че и вие не ме подозирате? Иначе защо ще идвате тук? Ха-ха! Ето, не ми отговаряте!… Не смеете да ми отговорите. Винаги избират най-слабия! Някого, който не може да се защити. А жена ми е толкова болна… И…
В този момент, докато буйно жестикулираше, той бутна с лакът радиоапарата, който се заклати и падна на пода сред трясъка на счупени лампи.
Тогава на негово място отново се появи дребният служещ.
— Апарат за дванайсет хиляди франка!… Три години съм го изплащал…
От съседната стая се дочу стон. Той напрегна слух, но дори не се помръдна.
— Жена ви може да има нужда от нещо!
Накрая Мегре трябваше да отвори вратата да види как е болната. Госпожа Мартен не бе помръднала от леглото. Комисарят срещна погледа й, но не можа да разбере дали изразяваше изключителна интелигентност, или просто бе замътнен от високата температура.
Тя не се опита да заговори. Остави го да си тръгне.
В трапезарията Мартен стоеше, опрял лакти в бюфета, хванал глава с двете си ръце и вторачил поглед в тапета, който беше само на няколко сантиметра от лицето му.
— Но защо се е самоубил?
— Предположете, например, че точно той…
Тишина. Дочу се пращене. Силна миризма на изгоряло. Обаче Мартен не забелязваше нищо.
— Има ли нещо на печката? — попита го Мегре.
После влезе в кухнята — цялата бе в пара. Върху газовия котлон откри тенджерка с мляко, чието съдържание се беше изляло и можеше всеки момент да се пръсне по цялата кухня. Той завъртя кранчето на печката и отвори прозореца. Пред погледа му се откриха дворът на сградата, лабораторията за серуми на доктор Ривиер и леката кола на директора, паркирана до външното стълбище. От канцелариите се дочуваше дори тракането на пишещи машини.
Мегре не се бавеше без причина. Искаше да даде на Мартен време да се успокои и дори да намисли как да се държи. Напълни бавно лулата си, после я запали със специалната запалка, която беше закачена над печката.
Когато се върна отново в трапезарията, онзи дори не беше се помръднал, но се беше успокоил. Изправи се с въздишка, потърси кърпичка и шумно се изсекна.
— Всичко това сигурно ще свърши зле, нали? — започна той.
— Вече има двама мъртъвци! — отвърна Мегре.
— Двама мъртъвци…
Той направи усилие. Вероятно крайно усилие, понеже Мартен, който щеше да се развълнува отново, все пак успя да се овладее.
Комисарят почти не смееше да си отвори устата и задържа дъха си. Усещаше, че сърцето му се стяга, понеже чувстваше, че е съвсем близо до истината.