От коридора се дочу глас, който повтаряше пред всяка врата:
— Пригответе си паспортите, документи за самоличност!
А в това време мъжът с бежовото палто се опитваше да върне обратно багажа си в мрежата за багаж.
— Паспортите, моля!
Той се обърна и видя младеж със сива униформена шапка.
— Французин ли сте?… Картата ви за самоличност тогава…
Трябваше му известно време, за да го направи. Пръстите му тършуваха в портфейла.
— Ето, господине!
— Добре! Мартен, Едгар Емил… Точно така!… Последвайте ме…
— Но къде?…
— Можете да вземете багажа си със себе си…
— Но… влакът…
Двамата белгийци го гледаха ужасено, донякъде поласкани от това, че са пътували заедно със злосторник. Опулил очи, господин Мартен се качи на седалката, за да си вземе пътническите чанти.
— Кълна ви се… Но какво…?
— Побързайте… Влакът ще тръгне…
И младият мъж със сивата шапка изнесе най-тежкия от куфарите върху перона. Беше тъмно. Под сиянието на лампите хората тичешком се връщаха от бюфета. Чу се изсвирване. Някаква жена разговаряше с митничарите, които не я пускаха да се качи отново на влака.
— Ще видим тази работа утре…
Господин Мартен последва младежа, като едва мъкнеше багажа си. Никога не си бе представял, че един перон може да бъде толкова дълъг. Беше като истинска писта, нескончаема, пуста, обградена от тайнствени врати.
Най-сетне отвориха последната от тях.
— Влезте!
Вътре беше тъмно. Светеше само лампа със зелен абажур, която висеше толкова ниско над масата, че осветяваше само няколкото документа върху нея. Обаче имаше някакво движение в дъното на помещението.
— Добър ден, господин Мартен!… — каза сърдечно някакъв глас.
И от сянката излезе огромен силует. Беше комисарят Мегре, потънал в тежкото си палто с велурена яка, пъхнал дълбоко ръце в джобовете.
— Няма нужда да сваляте палтото си. Взимаме влака за Париж, който всеки момент ще пристигне на трети коловоз…
Този път беше сигурно! Мартен плачеше, неподвижен, тъй като ръцете му бяха заети с толкова хубаво подредените му куфари.
Инспекторът, поставен на пост на площад „Де Вож“ №61, се беше обадил по телефона няколко часа преди това на Мегре:
— Нашият човек се готви да бяга… Току-що взе такси и каза да го закарат на Северната гара…
— Оставете го, нека бяга… Продължавайте да наблюдавате жената…
И Мегре се беше качил на същия влак, който беше взел Мартен. Беше пътувал в съседното купе заедно с двама подофицери, които разказваха любовните си истории по време на цялото пътуване.
От време на време комисарят долепяше око до малкия процеп между двете купета и виждаше мрачното лице на Мартен.
Жьомон… Документи за самоличност! Канцеларията на полицейския комисар по специалните въпроси.
А сега двамата се завръщаха в Париж в едно резервирано купе. Мартен не беше с белезници. Багажът му беше в мрежата над главата му и дори единият от куфарите, недостатъчно добре закрепен, можеше всеки момент да падне върху него.
Когато стигнаха в Мобьож, Мегре още не му беше задал дори един въпрос.
Беше невероятно! Седеше сврян в своя ъгъл с лула между зъбите. Пушеше непрестанно, докато наблюдаваше спътника си с малките си очи, в които ясно личеше, че се забавлява.
Десет или може би двайсет пъти Мартен бе отворил уста, но не се бе решил да заговори. Десет или може би двайсет пъти комисарят дори не бе обърнал внимание на това.
В края на краищата това все пак се случи. Чу се глас, който бе невъзможно да бъде описан. Дори самата госпожа Мартен вероятно не би могла да го разпознае.
— Аз го направих…
Обаче Мегре продължаваше да мълчи. Само очите му като че казваха: „Наистина ли?“
— Аз… Аз се надявах, че ще мина границата…
Пушачите имат един начин на пушене, който изключително много дразни наблюдаващия ги човек: при всяко издухване на дима устните им сладострастно се полуотварят, издавайки звука „пок“. И не издишват дима право пред себе си, а го изпускат бавно, при което той образува малко облаче край лицето им.
Мегре пушеше точно по този начин, а главата му се люлееше от дясно на ляво и от ляво на дясно в ритъма на влака.
Мартен се наведе напред, кършейки облечените си в ръкавици ръце, с трескав поглед.
— Мислите ли, че това ще продължи дълго? Не, нали? След като си признавам… Понеже си признавам всичко…