Мартен вече не помръдваше. Сега той беше станал по-блед дори от жена си. До такава степен, че трябваше да се хване за рамката на вратата.
— Само че госпожа Мартен ще бъде богата… Тя е в онази възраст, в която човек умее да се радва на живота и на богатството…
Той се приближи до прозореца.
— Освен ако този прозорец… Това е непреодолимото препятствие… Неизбежно ще бъде изтъкнато, че оттук е можело да се види всичко… Чувате ли ме, всичко!… А това е много сериозно!… Защото по този начин би могла да се появи идеята за съучастничество… А пък в кодекса има един малък текст, според който дори да бъде оправдан, убиецът не може да наследи жертвата… И не само убиецът… Неговите съучастници също… Разбирате ли сега какво значение придобива този прозорец…
Около него вече не цареше тишина. Беше нещо по-абсолютно, по-обезпокояващо, едва ли не нереално: пълно отсъствие на какъвто и да било живот.
И внезапно прозвуча въпросът:
— Кажете ми, Мартен! Какво направихте с револвера?…
Някакво живо шумолене в коридора: старата Матилда, естествено, с нейната кръгла физиономия и отпуснатия корем под карираната престилка.
Чу се пискливият глас на портиерката, която викаше на двора.
— Госпожа Мартен? Търси ви Дюфайел!
Мегре седна в едно от креслата, което се заклати, но не се счупи веднага.
Глава единадесета
Рисунката върху стената
— Отговорете!… Този револвер…
Той проследи погледа на Мартен и забеляза, че госпожа Мартен, която продължаваше да лежи втренчена в тавана, движеше пръстите си върху стената.
А горкият Мартен правеше героически усилия, за да разбере какво иска да му каже. Той вече губеше търпение. Виждаше, че Мегре чака отговора му.
— Аз…
Какво можеше да означава този квадрат или трапец, който тя чертаеше сега със слабия си пръст?
— Е, кажете?
В този момент Мегре наистина изпита съжаление към него. За него този миг вероятно беше ужасен. Мартен вече се тресеше от нетърпение.
— Хвърлих го в Сена…
Така че заровете бяха вече хвърлени! Докато комисарят изваждаше пистолета от джоба си и го слагаше на масата, госпожа Мартен се изправи в леглото си с разярено лице.
— А пък аз най-накрая го намерих в кофата за боклук… — каза Мегре.
Тогава се чу свистящият глас на жената, която имаше треска:
— Ето!… Разбираш ли сега?… Доволен ли си сега?… Още веднъж изпусна случая, както винаги си правил!… Като че дори го направи нарочно, от страх да не отидеш в затвора… Но все едно, ще отидеш там!… Понеже кражбата е твоя работа!… Тези триста и шейсет хиляди, които господинът хвърлил в Сена…
Тя беше страшна. Виждаше се, че прекалено дълго се бе сдържала. И възбудата й беше толкова силна, че понякога много думи едновременно се появяваха на устните й и тя объркваше сричките…
Мартен наведе глава. Неговата роля бе приключила. Провалът му беше жалък, както жена му току-що го бе обвинила.
— … Господинът решава, че ще краде, обаче оставя едната си ръкавица на масата…
Сега всички упреци на госпожа Мартен щяха да се излеят отведнъж, в безпорядък.
Мегре чу зад себе си смирения глас на мъжа с бежовото палто.
— Вече месеци наред тя ми показваше канцеларията през прозореца и Куше, който имаше навик често да ходи до тоалетната… И ме обвиняваше за това, че съм й съсипал живота, че не съм способен да издържам една жена. Тогава отидох там…
— Казахте ли й, че отивате там?
— Не! Но много добре знаеше, че е така. Нали стоеше на прозореца…
— Значи отдалече сте видели ръкавицата, която мъжът ви е забравил, така ли, госпожо Мартен?
— Все едно че беше оставил визитната си картичка! Можеш да си помислиш, че нарочно прави така, за да ме ядоса.
— Вие сте взели вашия револвер и сте отишли там.
Куше се е върнал в кабинета си, докато сте били още там. Помислил си е, че вие сте откраднали…
— Той искаше да ме арестуват, да! Ето какво искаше! Като че не беше забогатял именно благодарение на мен! Кой се грижеше за него в началото, когато печелеше толкова малко, че стигаше само за един хляб без масло?… Да, всички мъже са еднакви! Той стигна дори дотам, че ме упрекваше заради това, че живея в същата сграда, където са неговите канцеларии… Обвини ме в това, че със сина ми си делим парите, които му даваше…