Беше станала внезапно толкова сериозна и спокойна, че двамата мъже се питаха какво ли е намислила.
Мегре си припомни особения й поглед преди малко и особения начин, по който движеше устните си. И тогава едновременно с Мартен се досети какво става.
Те не можеха вече да се намесят. Всичко ставаше извън тях, като в лош сън.
Госпожа Мегре бе много, много слаба, а чертите на лицето й ставаха все по-болезнени. Какво гледаше всъщност на тези места в стаята, където нямаше нищо друго освен най-обикновени предмети?
Какво следеше внимателно с очи в тази стая?
Тя внезапно сбърчи чело. Слепоочията й туптяха силно. Мартен извика:
— Страх ме е!
Нищо не се бе променило в помещението. Един камион влезе в двора и те дочуха острия глас на портиерката.
Като че госпожа Мартен полагаше големи усилия, за да успее да изкачи сама някаква недостъпна планина. На два пъти ръката й като че се опита да отблъсне нещо от лицето. Най-сетне тя успя да преглътне и се усмихна като човек, който е стигнал до целта си:
— Все пак всички ще идвате при мен да ми искате пари. Обаче ще кажа на моя адвокат да не ви дава нищо.
Мартен се разтрепери целият. Разбра, че това вече не бе временно бълнуване, предизвикано от треската.
Тя бе загубила окончателно разума си!
— Не можем да й се сърдим. Тя никога не е била съвсем като другите хора, нали?… — каза Мартен жално.
Очакваше комисарят да потвърди казаното от него.
— Клети ми Мартен…
Мартен плачеше! Сграбчи ръката на жена си и погали с нея лицето си. Обаче тя го отблъсна. На устните й се бе появила надменна и презрителна усмивка.
— Не повече от пет франка. Вече достатъчно съм страдала…
— Ще се обадя в болница „Света Ана“… — каза Мегре.
— Смятате ли, че трябва?… Дали… Дали наистина е необходимо да я затварят?…
Дали беше по силата на навика? Мартен се ужасяваше само при мисълта, че ще трябва да напусне своето жилище, да излезе от тази атмосфера на всекидневни упреци и караници, да се раздели с този отвратителен живот и с тази жена, която за последен път се бе опитала да мисли, но обезсърчена и победена, си легна отново с дълбока въздишка и промърмори:
— Нека ми донесат ключа…
Само няколко мига по-късно Мегре вече прекосяваше уличното гъмжило като чужденец. И още едно нещо, което му се случваше рядко — имаше ужасно главоболие и трябваше да влезе в аптека, за да изпие едно прахче. Не виждаше нищо край себе си. Шумовете на града се сливаха с други и най-вече — с няколко човешки гласа, които не спираха да отекват в съзнанието му.
Един образ възникваше по-упорито от останалите. Госпожа Мартен, която става, за да събере от пода дрехите на своя съпруг и която търси парите! И Мартен, който я наблюдава от своето легло!
Въпросителният поглед на жената!
— Хвърлих ги в Сена…
Именно от този момент нататък възникваше тази пукнатина. Или по-скоро в нейното съзнание вероятно винаги е имало някакво изместване! Още докато е живяла в сладкарската работилница в Мо!
Само че по-рано това не бе правило впечатление. Била е младо и почти хубаво момиче! Никой не се е безпокоял заради прекалено тънките й устни…
А после Куше се е оженил за нея!
— Какво ще правя, ако ти се случи някакво нещастие?
Мегре трябваше да изчака, за да пресече булевард „Бомарше“. Без никаква връзка той си спомни за Нина.
— Тя няма да получи нищо! Дори едно су… — прошепна той полугласно. — Завещанието ще бъде анулирано. И тогава госпожа Куше, по баща Дормой…
Полковникът сигурно беше започнал вече да прави необходимите постъпки. Та това бе тъй естествено. Госпожа Куше щеше да получи всичко! Всички тези милиони…
Тя беше изискана жена, която щеше да съумее да запази своя ранг…
Мегре изкачи бавно стълбището и отвори вратата на апартамента си на булевард „Ришар Льоноар“.
— Познай кой ни е дошъл на гости?
Госпожа Мегре подреждаше четири прибора върху бялата покривка. Мегре съзря оставената върху бюфета стомничка със сливова ракия.
— Сестра ти!
Не беше толкова трудно да се досети, понеже всеки път, когато пристигаше от Елзас, тя носеше по една стомничка с плодова ракия и пушен свински бут.