Все едно бяха на повече от сто километра от Париж, в което и да е малко градче. Частните къщи бяха повече от обществените сгради, а някои от тях очевидно бяха строени преди един или дори преди два века.
Беше единствената желязна порта на тази улица — черна на цвят, а зад нея се разстилаше морава, подобна на зелен килим, който искреше под слънчевите лъчи. Върху медната табелка пишеше:
А по-долу, с по-малки букви:
От 14 до 17 часа
Само след уговорена среща
Слънцето огряваше пряко фасадата на къщата от жълтеникави камъни. Всички капаци на прозорците бяха спуснати, с изключение на два. Боасие почувства, че Мегре се колебае.
— Да вървим ли?
Преди да пресече улицата, той хвърли по един поглед в едната и в другата посока, а после смръщи вежди. Боасие също погледна натам, накъдето бе погледът на Мегре.
— Дангаланата! — възкликна той.
Тя идваше откъм булевард „Ришар-Валас“ и носеше същата зелена шапка, с която беше сутринта. Като забеляза Мегре и инспектора, поспря за малко, после решително се насочи към тях.
— Изненадани ли сте, че ме виждате тук?
— Знаехте ли адреса?
— Обадих се във вашия кабинет преди около половин час. Исках да ви кажа, че съм намерила списъка. Бях сигурна, че е някъде вкъщи. Бях виждала как Алфред го разглежда и слага някакви кръстчета върху него. Като излизах тази сутрин от кабинета ви, се сетих за едно място, където Алфред може да го е скрил.
— И къде беше?
— Длъжна ли съм да ви кажа?
— Така ще бъде по-добре.
— Предпочитам да не ви казвам. Поне не веднага.
— Какво друго намерихте там?
— А вие откъде знаете, че съм намерила нещо друго?
— Тази сутрин нямахте пари, а сега сте дошли дотук с такси.
— Вярно е. Там имаше и пари.
— Много ли бяха?
— Повече, отколкото очаквах.
— А къде е списъкът?
— Изгорих го.
— Защо?
— Заради кръстчетата. Може би показват адресите, на които Алфред е работил. Няма да ви давам все пак доказателства срещу него.
Тя погледна към фасадата на къщата.
— Ще влезете ли вътре?
Мегре кимна.
— Нали няма да ви пречи, ако ви почакам на терасата на кръчмата?
Не беше продумала нито дума на Боасие, който от своя страна я наблюдаваше по-скоро строго.
— Както искате — рече Мегре.
И излезе от сянката на слънце, следван от инспектора, докато високият силует на Ернестина се отдалечаваше по посока на терасата.
Беше два и десет. Ако зъболекарят не беше заминал на почивка и ако се съди по написаното върху медната табелка отпред, сега той трябваше да се намира в кабинета си, за да бъде на разположение на пациентите. Отдясно на желязната врата имаше звънец. Мегре го натисна и вратата се отвори автоматично. Прекосиха малката градинка и видяха друг звънец на входната врата на къщата. Обаче тя не се отваряше автоматично. След второто иззвъняване настъпи продължителна тишина. Двамата мъже напрягаха слух, понеже и двамата бяха сигурни, че от другата страна на вратата има някой, а после се спогледаха. Най-сетне веригата бе откачена, бравата щракна и вратата се открехна съвсем леко.
— Имате ли определен час?
— Искаме да говорим с доктор Сер.
— Той приема само с уговорен час.
Процепът на вратата не се увеличаваше. От другата страна едва-едва се очертаваше силует и слабо лице на стара жена.
— На медната табела отпред пише…
— Тази табела е отпреди двайсет и пет години.
— Може ли да съобщите на сина си, че комисарят Мегре иска да го види?
Вратата остана още известно време неподвижна, а след това широко се отвори. Пред тях се простираше широк коридор, облицован с черни и бели плочки, напомнящи коридора на манастир. А старата дама, която ги пусна да минат пред нея, като нищо можеше да бъде облечена като монахиня.
— Извинете, господин комисар, но моят син не държи особено много на случайните пациенти.
Биваше си я тази жена. У нея имаше дори изненадваща изисканост и благородство. Опитваше се да заличи с усмивка лошото впечатление, което беше направила току-що.
— Влезте, ако обичате. Ще трябва да ви помоля да изчакате за малко. От няколко години синът ми има навик да си подремва следобед, особено през лятото, така че още не е станал. Последвайте ме, ако обичате…