Тя отвори двукрила врата от полиран дъб от лявата си страна. Цялата обстановка взе още повече да напомня на Мегре манастир или по-скоро дома на богат свещеник. Дори и носещата се миризма, сладникава и тайнствена, му напомняше нещо, обаче той не се сещаше какво и напразно се мъчеше да си спомни. В салона, където тя ги въведе, светлината влизаше само през процепите на капаците. След горещината отвън им се стори, че влизат в прохладна баня.
Градският шум като че изобщо не проникваше. Изглежда, нищо не се бе променяло в тази къща в продължение на повече от век. Като че всичките малки масички, пианото и порцелановите съдове са си били винаги на същото място. Изглеждаше дори, че увеличените фотографии по стените, поставени в рамки от тъмно дърво, висяха там от няколко века. Мъжът, чийто врат тънеше в яка от миналия век, на снимката над камината беше с широки бакенбарди. На портрета върху отсрещната стена жената на около четирийсет години, с разделени на път коси, приличаше на императрица Йожени2.
Старата дама, която съвсем спокойно също можеше да бъде изобразена на някоя от тези снимки, им посочи къде да седнат, събрала длани като примерна монахиня.
— Не бих искала да съм недискретна, господин комисар. Синът ми няма тайни от мен. Никога не сме се разделяли, макар че вече е прехвърлил петдесетте. Нямам и най-малка представа за целта на вашето посещение, така че преди да отида да го събудя, бих искала да зная…
Тя не довърши изречението и ги погледна с доброжелателна усмивка.
— Синът ви е женен, струва ми се?
— Два пъти.
— Втората му жена тук ли е?
Като че лека тъга се появи в погледа на старата дама. Боасие започна нервно да кръстосва и прекръстосва крака — това не беше точно обстановката, в която се чувстваше добре.
— Вече не, господин комисар.
Тя отиде с безшумни стъпки да затвори вратата, после се върна и седна на крайчеца на едно канапе. Седеше съвсем изправена, както младите момичета в манастирите.
— Не е направила някаква глупост, надявам се? — попита тя тихо.
Но понеже Мегре не наруши мълчанието, тя въздъхна и беше принудена да заговори отново.
— Ако става въпрос за нея, бях права, че ви разпитвах, преди да събудя сина си. Заради нея сте дошли тук, нали?
Нима Мегре бе кимнал леко в знак на съгласие? Но дори не го осъзна. Беше твърде завладян от атмосферата в тази къща, а още повече от жената, у която, въпреки нейната кротост, предугаждаше необикновена енергия.
Нямаше нито една фалшива нотка у нея — нито в дрехите, нито в поведението, нито в гласа. Като че по-вероятно бе да я срещнеш в някой замък или пък в една от просторните провинциални къщи, които приличаха на музеите от едно време.
— След като овдовя преди петнайсет години, синът ми дълго време не си и помисляше дори да се жени отново.
— Но го е направил преди две години, ако не се лъжа, нали така?
Тя никак не се учуди от факта, че Мегре е толкова добре осведомен.
— Да, по-точно преди две години и половина. Ожени се за една от своите пациентки, също не млада жена. Тогава тя беше на четирийсет и седем. Беше от холандски произход и живееше сама в Париж. Нали знаете, аз не съм вечна, господин комисар. Така както ме гледате, вече съм на седемдесет и шест.
— Не изглеждате на толкова години.
— Знам. Майка ми почина на деветдесет и две, а баба ми умря при катастрофа на осемдесет и осем.
— Ами баща ви?
— Той почина млад.
Тя каза това, като че нямаше никакво значение или по-скоро, все едно съдбата на всички хора е да умират млади.
— Може да се каже, че именно аз подтикнах Гийом да се ожени отново. Казах си, че така няма да остане сам един ден.
— Искате да кажете, че този брак не е бил щастлив, така ли?
— Не може да се каже точно това. Поне в началото не беше така. Мисля, че причината за всичко това е, че тя е чужденка. Има някои дребни неща, с които човек не може да свикне. Не зная как да ви го обясня. Ето например, дори когато става дума за храната, за предпочитания към едно или друго ястие! Но може би, като се е омъжвала за сина ми, тя си е мислела освен това, че той има повече пари.
— А тя нямаше ли пари?
— Е, живееше донякъде в охолство. Не беше съвсем бедна, но при това поскъпване на живота…
— А кога е починала?
Старата дама го погледна учудено.
— Починала ли?
— Извинете. Помислих си, че вероятно е починала. Нали вие самата говорите за нея в минало време.