Тя се усмихна.
— Да, наистина. Но не по тази причина, за която си мислите. Тя не е починала, само че за нас все едно, че е така. Тя си замина.
— След като се скараха ли?
— Гийом не е от онези хора, които се карат.
— Значи с вас?
— Прекалено стара съм, за да продължавам да се карам с другите, господин комисар. Прекалено много съм видяла, добре познавам живота и давам възможност на всеки да…
— Кога напусна тя вашата къща?
— Преди два дни.
— Съобщи ли ви предварително, че заминава?
— И двамата със сина ми знаехме, че в края на краищата тя ще си тръгне.
— Споменавала ли е пред вас за това?
— Да, често.
— А споменавала ли е каква е причината?
Тя не отвърна веднага на въпроса. Като че размишляваше.
— Искате ли да ви кажа честно какво мисля? Колебая се, защото се боя да не ми се смеете. Не обичам да обсъждам тези въпроси пред хората, но мисля, че полицейският комисар е в известен смисъл като лекар или като свещеник.
— Вие католичка ли сте, госпожо Сер?
— Да, а снаха ми беше протестантка. Но това няма голямо значение. Виждате ли, тя беше във възраст, която е неблагодарна за една жена. Ние, жените, преминаваме така или иначе през период от няколко години, когато изобщо не приличаме на самите себе си. И най-малката дреболия ни дразни. Бързо можем да си съставим погрешно мнение за всичко.
— Разбирам. Така ли стана с нея?
— Да, ставаше дума за това, както и за разни други неща. Най-накрая тя започна да си мечтае само за своята родна Холандия. По цели дни пишеше писма на своите приятелки, които живееха там.
— Случвало ли се е синът ви да пътува до Холандия заедно с нея?
— Не, никога.
— Значи е заминала във вторник, така ли?
— Да, замина с влака в девет и четирийсет от Северната гара.
— С нощния влак, така ли?
— Да, през целия ден си стягаше багажа.
— А синът ви придружи ли я до гарата?
— Не.
— Значи е извикала такси?
— Отиде да спре някое на пресечката с булевард „Ришар-Валас“.
— Не ви ли се е обаждала оттогава насам?
— Не, струва ми се, че не изпитва нужда да ни пише.
— А не е ли ставало дума за развод?
— Нали ви казах, ние сме католици. Освен това моят син няма никакво желание да се жени отново. Но не разбирам какво може да е станало, за да пристигне полиция в дома ни.
— Госпожо, бих искал да ви помоля да ми разкажете какво точно се е случило във вашия дом във вторник вечерта. Един момент. Нямате прислужница, нали?
— Не, господине. Нашата прислужница Йожени идва всеки ден в девет часа сутринта и остава до пет часа.
— Тук ли е днес?
— Не, улучили сте точно почивния й ден. Утре ще бъде на работа.
— Някъде в този квартал ли живее?
— Живее в Пюто, от другата страна на Сена, над една кинкалерия, точно до моста.
— Предполагам, че е помогнала на снаха ви да си стегне багажа?
— Да, тя свали куфарите долу.
— Колко куфара бяха?
— Един сандък и два кожени куфара. Имаше и кутия за скъпоценности и един несесер с тоалетни принадлежности.
— Значи онзи ден Йожени си е тръгнала в пет часа, както обикновено, така ли?
— Точно така. Извинете ме за това, че съм толкова развълнувана, но за първи път ме разпитват по този начин и трябва да си призная, че…
— Синът ви излизал ли е онази вечер?
— Какво разбирате под „вечер“?
— Да речем, малко преди вечеря?
— Да, отиде да се поразходи, както обикновено.
— Предполагам, че е отишъл да си изпие аперитива?
— Той не пие.
— Никога ли?
— Е, само по една чаша вино, разредено с вода, по време на хранене. Да не говорим за онези ужасни напитки, които наричате аперитиви.
Мегре имаше чувството, че Боасие, който кротко си седеше на фотьойла, в този момент с удоволствие вдишва мириса на анасон, все още лъхащ от мустаците му.
— Седнахме да вечеряме веднага след като той се прибра. Всяка вечер прави една и съща обиколка. Този навик му остана от времето, когато имахме куче, понеже трябваше да се извежда всеки ден в определено време. И трябва да кажа, че това му се превърна в навик!
— Нямате ли вече куче?
— Не, от четири години. Откакто нашият Биби умря.