— Да, близо до Невер, в едно малко селце, което се казва Сен Мартен-де-Пре.
Тя взе от едно чекмедже пощенска картичка, на която беше снимана селската църква. Срещу нея имаше голяма локва, която сигурно използваха, за да водят на водопой домашните животни.
— Показвали ли сте му я?
Тя веднага разбра. Момичетата като Ернестина бързо ги разбират тези неща.
— Бих се учудила, ако е отишъл там. Наистина се намираше близо до Северната гара, когато ми се обади по телефона.
— Откъде знаете?
— Вчера вечерта успях да открия този бар. Намира се на улица „Мобьож“, до магазин за куфари. Нарича се „Барът на Изгряващото слънце“. Собственикът си спомни, че го е виждал, защото бил първият му клиент за онзи ден. Когато Алфред влязъл сутринта, той току-що бил пуснал кафе машината. Искате ли чаша кафе?
Неприятно му беше да й отказва, обаче току-що беше изпил чаша бяло вино.
— Няма нищо — каза му тя.
Едва успя да намери такси в квартала и нареди на шофьора да го закара до „Барът на Изгряващото слънце“.
„Един такъв слабичък, някак тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал“ — така му отвърнаха там. Наистина ставаше дума за Алфред Жусийом, понеже клепачите му често бяха силно зачервени.
„Говори дълго по телефона, изпи две кафета без захар и се запъти към гарата, като се озърташе наоколо. Сякаш се страхуваше, че някой може да го следи. Нещо лошо ли е направил?“
Когато Мегре изкачи най-сетне стълбището на Съдебната полиция, над което при много слънчево време винаги като че падаше мъгла от прах, беше вече десет часът. За разлика от обикновено обаче той не погледна през стъклената преграда в чакалнята, а направо мина през почти пустата канцелария на инспекторите.
— Жанвие не е ли идвал?
— Дойде към осем и отново излезе. Остави ви бележка във вашия кабинет.
В бележката пишеше следното:
Жената се казва Мария ван Аерт. На петдесет и една години е, произхожда от Снеек, в холандската провинция Фризланд. Отивам в Ньой, където е живяла в някакъв семеен пансион на улица „Лоншан“. Още не сме открили таксито. Ваше се занимава с гарата.
Разсилният Жозеф отвори вратата на кабинета.
— Не ви видях да влизате, господин Мегре. Една госпожа ви чака от половин час.
И му подаде един формуляр, на който старата дама беше написала името си с дребен заострен почерк.
— Да й кажа ли да влезе?
Мегре облече отново сакото, което току-що беше свалил. После отиде да отвори прозореца, напълни лулата си и седна.
— Да, кажете й да влезе.
Чудеше се как ще се държи тя извън дома си, обаче за негово учудване всичко в нея отново беше хармонично. Не беше облечена в черно, както предния ден: носеше рокля с тъмен десен на бял фон. Шапката й изобщо не беше смешна, а самата тя се държеше съвсем непринудено.
— Може би донякъде сте очаквали моето посещение, нали, господин комисар?
Всъщност той не го беше очаквал, но не й каза това.
— Седнете, госпожо.
— Благодаря ви.
— Пречи ли ви димът?
— Не, синът ми по цял ден пуши пури. Вчера толкова се притесних от начина, по който ви посрещна! Опитах се да ви дам знак да не настоявате, защото си го познавам.
Тя изобщо не нервничеше. Говореше, без да бърза, и само от време на време отправяше съучастническа усмивка към Мегре.
— Струва ми се, че не съм го възпитала добре. Знаете ли, той е единственото ми дете, а когато мъжът ми почина, беше само на седемнайсет. Просто съм го разглезила. Гийом беше единственият мъж в къщата. Ако имате деца…
Мегре я гледаше, като се опитваше да си го представи, но не успяваше. Попита, без сам да знае защо:
— В Париж ли сте родена?
— Да, в същата къща, в която идвахте вчера.
Беше истинско съвпадение да срещне в хода на едно разследване двама души, родени в Париж. Почти винаги хората, с които си имаше работа, пряко или косвено бяха свързани с провинцията.
— А съпругът ви?
— Баща му също като него е бил адвокат на улица „Токвил“, в XVII район.
Значи ставаха трима! А пък атмосферата в дома им на улица „Дьо ла Ферм“ беше съвсем провинциална!
— Двамата със сина ми почти винаги сме живели сами и предполагам, че именно затова е станал донякъде саможив.
— Мислех, че е бил женен за друга преди това.
— Да, така е, но жена му не живя дълго.
— Колко години след сватбата е починала?