— А къде беше вашият син по това време?
— Струва ми се, че си беше в кабинета.
— Знаете ли дали е водил за последен път разговор със жена си?
— Не е много вероятно. Тя се качи отново горе. Чух, че отиде в стаята си, за да се приготви за заминаване.
— Къщата ви е строена от здрави материали, както и повечето стари къщи. Предполагам, че от първия етаж е трудно да се чуе шумът, който идва от партера?
— Не и за мен — отвърна тя с особено изражение на лицето.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че имам остър слух. Не може дори едно парче от паркета да изскърца в някоя от стаите, а аз да не го чуя.
— Кой отиде да повика такси?
— Мария, вече ви казах вчера.
— Тя много ли се забави навън?
— Доста време. Наблизо няма стоянка за таксита и трябва да се чака да мине свободно такси, което си търси клиенти.
— А вие стояхте до прозореца, така ли?
Тя се поколеба почти незабележимо, преди да отговори.
— Да.
— Кой занесе големия сандък до таксито?
— Шофьорът.
— Знаете ли от коя фирма беше колата?
— Как бих могла да знам?
— Какъв цвят беше колата?
— Беше червеникавокафява, с някаква емблема на вратата.
— Спомняте ли си как изглеждаше шофьорът?
— Не много добре. Струва ми се, че беше дребен и по-скоро дебел.
— Как беше облечена снаха ви?
— С бледолилава рокля.
— Нямаше ли палто?
— Носеше го в ръка.
— А през това време синът ви продължаваше да си седи в кабинета, така ли?
— Да.
— И какво стана по-нататък? Не отидохте ли да видите сина си?
— Не, той се качи горе.
— Веднага ли?
— Малко след като таксито беше тръгнало.
— Беше ли развълнуван?
— Той си беше такъв, нали и вие го видяхте. Има по-скоро мрачен характер. Обясних ви, че е много чувствителен човек, който се засяга и от най-дребните неща.
— Той знаеше ли, че жена му няма да се върне?
— Струва ми се, че се досещаше.
— Тя ли му го беше казала?
— Не изрично. Остави го сам да се досети. Каза му, че има нужда да си почине, да види отново родината си. А пък като отиде там, нали разбирате…
— А вие какво направихте след това?
— Сресах си косата, преди да легна да спя.
— Синът ви в неговата стая ли беше?
— Да.
— И не е излизал от къщата?
— Не, не е. Защо?
— Къде си държи колата?
— На стотина метра от нас. Там навремето имаше конюшни, които по-късно бяха преустроени в частни гаражи. Гийом взе под наем един от тях.
— Значи той може да взима и да прибира колата си, без да го види някой?
— А защо трябва да се крие?
— Той слезе ли отново на партера?
— Не знам. Предполагам. Аз си лягам рано, а той има навика да чете до единайсет часа вечерта или до полунощ.
— В кабинета си ли?
— Да, или в стаята си.
— А стаята му близо ли е до вашата?
— Точно до моята е. Само банята е между тях.
— Чухте ли кога той си легна?
— Разбира се.
— И колко беше часът?
— Не съм пускала лампата.
— И после не чухте никакъв шум, така ли?
— Не, никакъв.
— Предполагам, че сутрин обикновено вие първа слизате долу?
— През лятото слизам в шест и половина.
— Обиколихте ли помещенията?
— Най-напред отидох в кухнята, за да сложа да се топли вода, после отворих прозорците, понеже по това време въздухът е още хладен.
— Значи сте влезли в кабинета?
— Вероятно.
— Вече не си спомняте, така ли?
— Почти съм сигурна.
— Счупеното стъкло беше ли вече сменено?
— Мисля… че беше…
— Забелязахте ли особено безредие в стаята?
— Не, нищо особено, освен угарки от пури в пепелниците, както обикновено, може би и една-две книги не си бяха по местата. Не знам какво става, господин Мегре. Както виждате, отговарям искрено на въпросите ви. Дори съм си ги задавала още преди вас.
— Защото сте се разтревожили ли?
— Не. Защото се притесних заради начина, по който Гийом ви посрещна. А и защото предусещам нещо тайнствено във вашето посещение. Жените не приличат на мъжете. Когато съпругът ми беше още жив, ако през нощта се чуеше някакъв шум в къщата например, той въобще не помръдваше от леглото си. Аз бях тази, която отиваше да види какво става. Разбирате ли ме? Сигурно е така и с вашата жена. Всъщност дойдох тук, за да говоря с вас по същата причина. Вие споменахте за кражба. Струвате ми се разтревожен заради Мария.