— За какво ви разпитваше?
— Най-вече за вас. Разказах й най-лошите неща, които успях да измисля. Освен това й казах, че винаги най-накрая карате хората да си признаят, дори като използвате за това най-бруталните средства.
— Така ли?!
— Знам какво правя. Разказах й случая с онзи човек, когото сте оставили гол през цялата нощ в кабинета си посред зима, а освен това сте оставили и прозореца отворен.
— Но това никога не се е случвало.
— Но й направи впечатление. Вече не е толкова сигурна в себе си, както в началото. През цялото време се напрягаше, за да чуе нещо. „Той бие ли ги? — попита ме тя.“ „Понякога.“
— Искате ли да се върна при нея?
— Ако искаш.
— Само че нека някой от инспекторите да ме върне там и да се държи по-грубо с мен.
— Още нямаме никакви новини за Алфред.
— И вие ли?
Мегре я отпрати така, както тя бе пожелала. Инспекторът се върна със странна усмивка на уста.
— Какво стана?
— Ами нищо особено. Когато минавах покрай старицата, тя вдигна ръка, като че очакваше да я ударя. Веднага след като излезе от вашия кабинет, Дангаланата започна да плаче.
Госпожа Мегре се обади по телефона, за да разбере дали съпругът й беше вечерял.
— Да не те ли чакам?
— Със сигурност не.
Болеше го глава. Беше недоволен от себе си и от останалите. Може би освен това беше и малко разтревожен. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако внезапно им се обади по телефона Мария ван Аерт и им съобщи, че е променила плановете си и спокойно се е настанила в някой град.
Изпи половинка вече топла бира и поръча в бирарията да му качат още, преди да я затворят. После се върна в кабинета си, където Жанвие беше отворил прозореца. Откъм града не долиташе почти никакъв шум. Само от време на време се чуваше такси да преминава по моста „Сен Мишел“.
Той седна с отпуснати рамене. Жанвие излезе от кабинета. След дълго мълчание Мегре каза замислено:
— Сега майка ви сигурно си мисли, че ви измъчвам.
Беше изненадан, че събеседникът му бързо вдига глава. За първи път забеляза признаци на безпокойство по лицето му.
— Какво са й разказали?
— Не зная. Вероятно проститутката, която чака заедно с нея, й е казала нещо. Тези жени обичат да си измислят разни истории, за да се правят на интересни.
— Мога ли да я видя?
— Кого?
— Майка ми.
Мегре като че се поколеба, претегляйки всички „за“ и „против“, и накрая поклати глава.
— Не — реши той накрая. — Струва ми се, че е по-добре аз да я разпитам. И освен това се чудя дали да не наредя да повикат Йожени.
— Майка ми не знае нищо.
— А вие?
— Аз също.
— Значи няма никакви причини да не я разпитвам, след като вече съм разпитал вас.
— Съвършено никакво съжаление ли не изпитвате, Мегре?
— Към кого?
— Към една стара жена.
— Вероятно Мария също е искала един ден да остарее.
Той взе да се разхожда из кабинета си с ръце на гърба. Но онова, което очакваше, така и не се случи.
— Твой ред е, Жанвие! А пък аз ще попритисна майката.
Всъщност той още не знаеше дали ще направи това. По-късно Жанвие щеше да разказва на всички, че никога не е виждал шефа толкова уморен и толкова начумерен, колкото тази нощ.
Беше един часът след полунощ. Всички вече бяха загубили надежда и си разменяха съкрушени погледи зад гърба на комисаря.
Глава осма
Мегре тъкмо излизаше от канцеларията на инспекторите, за да отиде при преводача, когато един от екипа на чистачите, преди половин час нахлули в сградата, дойде и му съобщи:
— Тук една госпожа иска да говори с вас.
— Къде е тя?
— Една от двете жени, които седяха в чакалнята. Изглежда, не се чувства добре. Влезе страшно бледа в кабинета, който точно започвах да мета, като че всеки момент щеше да припадне. Само ме помоли да ви предупредя.
— Старата дама ли? — попита Мегре, като смръщи вежди.
— Не, младата.
Повечето от вратите към коридора бяха отворени. Две врати по-нататък комисарят забеляза Ернестина, сложила ръка на сърцето си. Бързо пристъпи няколко крачки към нея, като едва се сдържаше да не зададе въпроса, който беше вече на езика му.