Тя погледна Мегре.
— Сигурна съм, че не ме лъжеше. Ако го беше убил той, щеше да ми каже. Да знаете, че не ви разказвам врели-некипели. От дишането му по телефона се чувстваше, че всеки момент може да припадне. Толкова го е страх от смъртта…
— Кой е бил този човек?
— Не знам. Той не ми обясни кой знае колко. Все ми се струваше, че всеки момент ще затвори телефона. Страхуваше се, че някой може да го чуе. Каза ми, че ще се качи на влака след четвърт час…
— Сигурно на влака за Белгия?
— Да, сигурно, щом като се обаждаше от Северната гара. После погледнах в един справочник. Имаше влак, който тръгва в пет и четирийсет и пет.
— А знаете ли поне от кое кафене ви се е обадил?
— Вчера ходих на разходка из оня квартал и разпитвах тук-там, но не научих кой знае какво. Сигурно всички са ме взели за някоя от онези ревниви жени и затова не ми казаха нищо.
— С една дума, вашият мъж ви е казал само, че има мъртъв човек в помещението, в което е работел, така ли?
— Не, успях да разбера и някои други неща. Каза ми освен това, че това била жена. Целите й гърди били залети с кръв и държала в ръката си телефонна слушалка.
— Това ли е всичко?
— Не. Точно когато се канел да хукне да бяга — мога да си представя какво му е било, — някаква кола спряла пред желязната порта…
— Наистина ли каза, че има желязна порта?
— Да. Много добре си спомням тази дума, понеже ми направи впечатление. Някой слязъл от колата и тръгнал към входната врата. Докато човекът минавал през коридора, Алфред излязъл от къщата през прозореца.
— Ами инструментите му?
— Оставил ги там. На идване срязал едно от стъклата на прозореца, за да влезе. Затова съм съвсем сигурна, понеже си му беше и навик. Мисля, че щеше да го направи дори и ако вратата беше отворена, понеже си пада малко маниак. Може пък просто да е суеверен.
— Значи човекът не го е видял?
— Не, видял го е. Докато минавал през градината…
— Значи ви е споменал и за градина?
— Е, не съм си я измислила все пак. Значи, докато минавал през градината, някой погледнал през прозореца и насочил към него електрическо фенерче, сигурно това на Алфред, което той оставил в къщата. А пък Алфред се метнал на велосипеда си и го подкарал с всичка сила, без да се обръща назад. Карал, докато не стигнал до Сена, не знам точно на кое място, и хвърлил велосипеда си в реката, да не би да го разпознаят по него. Но не посмял да се върне вкъщи. Отишъл пеш до Северната гара и оттам ми се обадил. Помоли ме да не казвам нищо на никого. Аз настоявах да не ходи никъде. Опитах се да го вразумя. Накрая ми обеща да ми прати препоръчано писмо и да ми пише къде се намира, за да отида при него.
— Не ви ли е писал още?
— Не, още е рано, писмото не може да пристигне толкова бързо. Тази сутрин ходих до пощата. Вече едно денонощие мисля за това. Купих си всички вестници, понеже все се надявах, че в някой от тях ще пише за убита жена.
Мегре вдигна телефона и се обади в полицейския комисариат на Ньой.
— Ало! Обаждам се от Съдебната полиция. Имате ли съобщение за убийство, станало през последните двайсет и четири часа?
— Една секунда. Ще ви свържа със секретаря, аз съм дежурният.
Мегре дълго настояваше:
— Не са ли ви съобщили за намерен труп по улиците? Не са ли ви викали по тревога през нощта? А да са изваждали тяло от Сена?
— Не, абсолютно нищо, господин Мегре.
— А някой да е съобщавал, че е чул стрелба?
— Не.
Дангаланата чакаше търпеливо, сложила две ръце върху чантичката си, все едно беше дошла на гости.
— Сега разбирате ли защо дойдох да говоря с вас?
— Да, мисля, че разбирам.
— Най-напред реших, че може полицаите да са видели Алфред и в такъв случай дори колелото щеше да го издаде. После се сетих за инструментите, които е оставил на мястото. А заради това, че е минал границата, никой няма да повярва на неговата история. И освен това… в Белгия или Холандия той не е на по-сигурно място, отколкото в Париж. Предпочитам да го видя в затвора заради опит за кражба, дори това пак да му коства пет години там, отколкото да го обвинят в убийство.
— Цялата работа е там — отвърна Мегре, — че нямаме труп.