Мъжът извади кърпичка от джоба, изтри устата и челото си, обаче не отвори уста, за да отговори.
— Вече е три часът и половина и започва да ми идва до гуша. Все така ли отказвате да говорите?
— Нямам какво да кажа.
— Много добре — каза Мегре, като ставаше. — Никак не ми е приятно, че трябва да притеснявам една стара жена. Но съм принуден да разпитам майка ви.
Очакваше да чуе протести или най-малкото да види проява на каквато и да било емоция. Но зъболекарят не трепна и на Мегре му се стори дори, че почувства известно облекчение и нервите му започват да се отпускат.
— Жанвие, ти си на ред. Аз ще се заема с майката.
Той наистина смяташе да го направи, но не успя веднага, понеже Ваше се появи внезапно с някакъв пакет в ръка.
— Открих го, шефе! Много време ми отне, обаче ми се струва, че го открих.
Той развърза пакета, увит в стар вестник. Вътре имаше парчета тухли и червеникав прах.
— Къде го намери?
— На кея в Биланкур, от другата страна на остров Сеген. Ако най-напред бях тръгнал надолу по течението, вместо в обратната посока, още преди часове щях да съм тук. Обиколих всички разтоварителници по кейовете. Но само в Биланкур един шлеп е разтоварвал тухли съвсем наскоро.
— Кога?
— Миналия понеделник. После, във вторник, шлепът си е тръгнал някъде към обяд. Но тухлите още си седят там и хлапетата сигурно са продължили да си играят, така че са счупили някои от тях. Затова голяма част от кея е покрита с червен прах. Да се кача ли при Моерс?
— И аз отивам натам.
Докато прекосяваше чакалнята, той хвърли поглед към двете жени, които вече не си говореха. От държанието им се виждаше, че е настъпило захлаждане в отношенията им.
Мегре влезе в лабораторията, където Моерс току-що беше направил кафе, и затова му се наложи да изпие една чаша.
— Имаш ли образец от тухлите? Искаш ли да ги сравниш?
Цветът беше същият, а и повърхността изглеждаше същата. Моерс използваше увеличителни лещи и електрически проектор.
— Същите ли са?
— Много е вероятно. Във всеки случай, идват от едно и също място. Имам нужда от половин-един час, за да направя анализа.
Сега беше прекалено късно да търсят в Сена. Речната полицейска бригада можеше да използва човек със скафандър чак след изгрев-слънце.
Но ако тогава намереха тялото на Мария или дори само куфарите й и кутията с инструментите, кръгът щеше да се затвори напълно.
— Ало! Речната полиция ли е? Обажда се комисар Мегре.
Беше в същото си лошо настроение.
— Щом като стане възможно, бих искал да се започне търсене по Сена, около кея Биланкур, където наскоро са разтоварвали тухли.
— След около час ще се развидели.
Нима нещо му пречеше да почака още малко? Никой съдебен състав нямаше да изисква допълнителни доказателства, за да осъди Гийом Сер, независимо от това колко дълго още щеше да продължава да отрича.
Без да го е грижа за стенографа, който го гледаше, Мегре пийна една голяма глътка направо от бутилката. После изтри уста, излезе в коридора и отвори с решително движение вратата на чакалнята.
Ернестина си помисли, че той идва за нея, и веднага скочи на крака. Обаче госпожа Сер дори не помръдна.
Но Мегре се обърна тъкмо към нея.
— Можете ли да ме последвате за момент?
Имаше избор между редицата празни кабинети. Бутна една врата наслуки, после затвори прозореца.
— Седнете, ако обичате.
И започна да обикаля из стаята, като от време на време поглеждаше намръщен старата дама.
— Никак не обичам да съобщавам лоши новини — промърмори той най-накрая. — Особено на човек на вашата възраст. Никога ли не сте боледували, госпожо Сер?
— Като се изключи морската болест, която хванахме, когато прекосявахме Ламанша, никога не съм имала нужда от лекарска помощ.
— И, естествено, никога не сте боледували от сърце, нали така?
— Не.
— Но синът ви е сърдечноболен, нали?
— Сърцето му винаги е било прекалено голямо.
— Обаче той е убил жена си! — рече той съвсем внезапно, като вдигна глава и я погледна право в лицето.
— Той ли ви каза това?
Беше му неприятно да използва стария номер с фалшивите признания.