— Той продължава да отрича, обаче това няма да му помогне. Ние имаме доказателства.
— За това, че я е убил, така ли?
— За това, че е стрелял срещу Мария в своя кабинет.
Тя дори не помръдна. Чертите на лицето й бяха застинали, като че беше спряла да диша. Обаче не прояви каквито и да било други признаци на вълнение.
— Имате ли някакво доказателство за това?
— Открихме мястото, където тялото на жена му е било хвърлено в Сена, както и нейният багаж, заедно с инструментите на крадеца.
— Така ли!
Тя не каза нищо повече. Чакаше неподвижно, скръстила ръце върху тъмната си рокля.
— Синът ви отказва да пледира за законна самоотбрана. Но той греши, тъй като съм убеден, че когато жена му е нахлула в неговия кабинет, тя е носела оръжие и не е имала добри намерения.
— Защо?
— И аз точно това ви питам.
— Нищо не знам.
— Вие къде се намирахте в този момент?
— Нали ви казах — в моята стая.
— Нищо ли не чухте?
— Не, нищо. Чух само шума от затваряне на вратата. А после — шум от запалване на мотор на лека кола на улицата.
— На таксито ли?
— Предполагам, че е било такси, понеже снаха ми спомена, че ще отиде да си хване такси.
— Сигурна ли сте в това? Нима не е възможно да е бил моторът на частна лека кола?
— Не съм видяла колата.
— Но може да е бил и автомобилът на вашия син, нали?
— Той ми каза, че тогава не е излизал.
— Давате ли си сметка каква разлика има между днешните ви отговори и онова, което заявихте пред мен, когато дойдохте тук по свое желание?
— Не.
— Но тогава бяхте сигурна, че снаха ви е напуснала дома ви с такси.
— И сега мисля така.
— Да, но вече не сте сигурна в това. Като че не сте вече сигурна, че не е ставала кражба, нали?
— Не съм видяла никакви следи от нея.
— В колко часа слязохте долу в сряда сутринта?
— Към шест и половина.
— В кабинета ли влязохте?
— Не веднага. Първо отидох да направя кафе.
— Нима не отидохте първо да отворите прозорците?
— Струва ми се, че ги отворих.
— Преди синът ви да е слязъл?
— Възможно е.
— Но не твърдите, че сте направили това, така ли?
— Поставете се на мое място, господин Мегре. От два дни вече не знам как съм жива. Задават ми се въпроси от всякакъв род. А сега не знам дори от колко часа седя в този коридор и чакам. Уморих се вече. Но правя всичко, което е по силите ми, за да се защитя.
— Защо дойдохте тук тази нощ?
— Не е ли естествено една майка да последва сина си при подобни обстоятелства? Винаги съм живяла заедно с него. Може да има нужда от мен.
— И в затвора ли ще го последвате?
— Не ви разбирам. Не вярвам да…
— Ще задам въпроса си по друг начин: ако обвиня сина ви, ще поемете ли част от отговорността за неговото действие?
— Но как, след като той нищо не е направил!
— Сигурна ли сте в това?
— Но защо ще убива жена си?
— Не искате да ми отговорите направо. Сигурна ли сте, че не я е убил?
— Доколкото ми е известно, не е.
— А има ли някаква вероятност да го е направил?
— Нямаше никакви причини да прави това.
— Но го е направил! — каза той сурово, като я гледаше право в очите.
Старата дама го гледаше с недоумение. После каза:
— Така ли?
После отвори чантата си и извади оттам кърпичката си. Но очите й бяха сухи. Въобще не плачеше. Само избърса леко устните си.
— Може ли чаша вода?
Наложи му се известно време да търси чаша, понеже не познаваше толкова добре този кабинет, колкото собствения си.
— Веднага щом като прокурорът пристигне в Съдебната палата, срещу вашия син ще бъде предявено обвинение. Още отсега мога да ви кажа, че няма никакъв шанс да се отърве.
— Намеквате, че…
— Да, че ще трябва да заплати с живота си.
Тя не припадна, а продължи да си седи все така изправена на стола и да гледа втренчено право пред себе си.
— Първата му жена ще бъде ексхумирана. Вероятно ви е известно, че следите от някои отрови могат да бъдат открити дори в човешкия скелет.
— Но защо му е било да ги убива и двете? Това не е възможно, това не е вярно, господин комисар. Не знам защо ми говорите по този начин, но не желая да ви повярвам. Дайте ми възможност да поговоря с него. Позволете ми да говоря на четири очи с него и ще успея да открия истината.