— Искате да кажете, че съм щяла да…
Той си играеше с двете хапчета.
— Щяхте да му дадете неговото лекарство или по-точно онова, което той щеше да сметне, че е неговото лекарство. Така че вече никога нямаше да съществува риск той да каже истината.
По стрехите на покривите полека-лека започнаха да се появяват слънчеви зайчета. Телефонът отново иззвъня.
— Комисарят Мегре ли е насреща? Ние сме от Речната полиция. Обаждаме се от Биланкур. Гмуркачът току-що направи първото си спускане и откри доста тежък пощенски сандък.
— Скоро ще намери и останалото! — отвърна той без капчица любопитство.
Жанвие се появи на прага, изтощен и изненадан.
— Казаха ми, че…
— Закарай я в ареста. Както и мъжа, като неин съучастник. Ще говоря с прокурора веднага щом дойде.
Престана да обръща внимание както на майката, така и на сина.
— Можете да вървите да спите — каза на преводача.
— Какво, свърши ли се вече?
— Да, за днес.
Зъболекаря вече го нямаше, когато Мегре влезе отново в кабинета си, само в пепелника му бяха останали фасовете от многото пури. Седна в своя фотьойл и тъкмо да задреме, когато внезапно си спомни за Дангаланата.
Тя продължаваше да седи в чакалнята, но вече спеше. Хвана я за рамото и я разтърси, а тя инстинктивно най-напред намести зелената шапка на главата си.
— Свърши се вече. Можеш да си вървиш.
— Той призна ли си?
— Не той, а тя.
— Какво? Значи е била тази старата, която…
— Да оставим това за после! — промърмори той.
Но след това се обърна, обзет от угризение:
— Благодаря ти! А когато Алфред се върне, посъветвай го…
Но какъв смисъл имаше? Нищо не можеше да излекува Тъжния Алфред от неговата мания да краде огнеупорните каси, които навремето сам бе монтирал. Нито всеки път да бъде твърдо убеден, че това му е за последен път и вече наистина ще заживее на село.
Поради напредналата си възраст старата госпожа Сер не беше екзекутирана и напусна съда с удовлетворения израз на човек, комуто предстои най-сетне да сложи ред в женския затвор.
Когато две години по-късно нейният син излезе от затвора във Фресн, той пое право към къщата на улица „Дьо ла Ферм“. Същата вечер тръгна на обичайната си разходка из квартала, както е имал обичай да прави още навремето, когато имаше куче. Продължи да се отбива в малкото ресторантче, за да пийва червено вино, а преди да влезе там, все така тревожно се оглеждаше всеки път и в двете посоки.
Кънектикът, 8 май 1951 г.