— Да не мислите, че си го е измислил или пък че аз си го измислям?
Той не отговори.
— Лесно можете да намерите къщата, където е работил онази нощ. Сигурно не трябва да ви го казвам, но съм сигурна, че вие и сам щяхте да се сетите. Със сигурност става дума за каса, която той е монтирал навремето. Фирмата „Планшар“ трябва да има списък на клиентите си. Не може в Ньой да има чак толкова много хора, които са си купили огнеупорна каса преди около седемнайсет години.
— Алфред имаше ли си друга приятелка освен вас?
— Е, предвиждах и този въпрос. Не съм ревнива, но дори и да бях, нямаше да дойда да ви разправям разни истории, за да си отмъщавам, ако точно това си мислите. Той си няма приятелка, защото не иска, горкият. Ако беше поискал, аз самата щях да му намеря толкова приятелки, колкото си ще.
— И защо така?
— Защото животът и без това не е особено забавен.
— Имате ли пари?
— Не, нямам.
— Какво ще правите тогава?
— Ще се оправя някак, много добре знаете. Дошла съм тук само за да стане ясно, че Фред не е убил никого.
— А ако ви пише, ще ми покажете ли писмото?
— Вие ще го прочетете дори преди мен. След като вече знаете, че трябва да ми прати препоръчано писмо, сигурно ще наредите да наблюдават всички пощенски станции в Париж. Не забравяйте, че ги разбирам тия работи.
Беше се изправила с целия си ръст и сега наблюдаваше Мегре от горе на долу, както седеше пред нея на бюрото.
— Ако всичко, което разказват за вас, е вярно, има надежда, че ще ми повярвате.
— И защо така?
— Защото в противен случай щяхте да сте глупак. А пък вие не сте глупак. Ще се обадите ли във фирмата „Планшар“?
— Да.
— Ще ме държите ли в течение?
Той я погледна, без да й отговори, и усети, че не може да сдържи появилата се на устните му шеговита усмивка.
— Е, както искате — въздъхна тя. — Бих могла да ви помогна. Колкото и добре да сте осведомен, има неща, които хора като нас разбират по-добре от вас.
Това „нас“ очевидно включваше цял един свят — онзи, в който Дангаланата живееше. Светът от другата страна на барикадата.
— Сигурна съм, че ако инспектор Боасие не е излязъл в отпуска, ще потвърди всичко, което ви казах за Алфред.
— Не е излязъл. Заминава утре.
Тя отвори чантата си и извади някаква хартийка.
— Оставям ви телефонния номер на бистрото долу, под нас. Ако случайно имате нужда да ме питате нещо, не се бойте, няма пак да се събличам. Сега предпочитам да си стоя облечена!
В гласа й имаше лека горчивина, но не прекалена. И веднага след това, вече подигравайки се на самата себе си, тя добави:
— Май така е по-добре за всички!
Чак след като затвори вратата след себе си, Мегре осъзна, че беше стиснал съвсем естествено ръката, която му беше подала. Осата все така кръжеше близо до тавана и бръмчеше, като че търсеше някакъв изход, без да подозира, че прозорците са широко отворени. Госпожа Мегре му беше казала тази сутрин, че ще отиде до цветния пазар, и го бе попитала да му се обади ли към обяд, ако е свободен. Сега беше обяд. Той се поколеба за миг и се наведе над перваза на прозореца, откъдето се виждаха ярките цветни петна отвъд парапета на кея.
После вдигна с въздишка телефонната слушалка.
— Предайте на инспектор Боасие да дойде при мен.
Седемнайсет години бяха изтекли от онова смешно произшествие на улица „Лунна“. Сега Мегре беше важна личност и оглавяваше отдел „Убийства“. Внезапно някаква странна мисъл му дойде наум, обзе го почти детинско желание. Отново вдигна слушалката.
— Свържете ме с „Брасри Дофин“, ако обичате.
Точно когато Боасие минаваше през отворената врата, Мегре каза в слушалката:
— Качете ми горе едно перно…
Но като погледна инспектора и тези две големи петна от пот под мишниците му, се поправи:
— Не, по-добре два пъти! Два пъти перно. Благодаря.
Леко синеещите мустаци на Боасие, който беше от Прованс, потрепнаха в знак на удоволствие. Той седна на перваза и взе да бърше потта от челото си.
Глава втора
След първата си глътка перно Мегре каза:
— Я ми кажете, драги Боасие, какво знаете за Алфред Жусийом?