— Тъжния Алфред ли имате предвид?
— Да.
Челото на инспектора веднага се помрачи. Той погледна Мегре изпод вежди, а после го попита вече с променен глас, като забрави дори да сръбне от любимия си аперитив:
— Пак ли е направил удар?
Инспекторът винаги реагираше така и Мегре го знаеше. Известна му беше и причината за това негово поведение. В резултат на безброй предпазни мерки Мегре беше успял обаче да остане единственият човек, ползващ се с благоволението на Боасие.
Всъщност Боасие трябваше да влезе в неговия отдел, и то отдавна. Обаче абсолютната липса на познания по правопис и ужасният почерк му бяха попречили да вземе успешно дори най-елементарните изпити.
При все това администрацията по изключение беше проявила съобразителност. Назначиха за шеф на отдела болнавия и вечно дремещ комисар Пиоше, но всъщност цялата работа я вършеше Боасие. Практически той беше шеф на отдела, като се остави настрана писането на доклади.
В онзи отдел не разследваха убийства както в този на Мегре. Там не се занимаваха и с крадците аматьори, с онези служители, които в един прекрасен ден изчезват заедно с касата на фирмата, нито пък с други подобни неща.
Клиенти на Боасие и неговите подчинени бяха професионалистите по кражби във всички форми, като се започне от крадците на скъпоценности по „Шанз-Елизе“ и се стигне до „взломаджиите“ и обирджиите, които най-често живееха в кварталите с лоша слава, както Жусийом.
Поради това в неговия отдел цареше съвършено различен дух в сравнение с този в специалната полицейска бригада. При Боасие всички бяха от занаята — и от едната, и от другата страна. А борбата между тях беше борба между специалисти. Тук не ставаше въпрос за психология, трябваше просто да се знаят на пръсти маниите и лошите навици на всеки.
Много често можеше да срещнеш инспектора, седнал мирно на терасата на някое кафене в компанията на един от неговите обирджии. Мегре например едва ли би могъл да води разговор с някой убиец от този род: „Абе, Жуло, ти май отдавна не си подхващал работа, а?“ „Вярно е, инспекторе.“ „Помниш ли кога за последен път съм те арестувал?“ „Ами… трябва да беше преди около шест месеца.“ „Парите май са на свършване, а? Ловя се на бас, че готвиш нещо.“
Така че самата мисъл, че Тъжния Алфред може да е направил някой удар, без той да знае за това, разваляше настроението на Боасие.
— Не зная дали наистина е работил през последните дни, обаче Дангаланата току-що беше в кабинета ми.
Това бе достатъчно, за да успокои инспектора.
— Тя нищо не знае — заяви той. — Алфред не е човек, който ще седне да разказва за своите работи на жена, та дори на своята собствена.
Портретът на Жусийом, който Боасие обрисува пред Мегре, доста приличаше на онова, което му беше разказала Ернестина, макар че инспекторът поставяше ударението по-скоро върху професионализма.
— Когато тръгна да арестувам някого като него и да го пращам на топло, това много ме тормози. Последния път, когато му лепнаха пет години, направо ми се щеше да се скарам на онзи, който го защитаваше, понеже не можа да си свърши работата както трябва. Тоя адвокат наистина беше голям загубеняк!
Мегре трудно можеше да определи точно какво подразбира Боасие под „загубеняк“, но затова пък самият смисъл на тази дума му беше съвсем ясен.
— Няма друг като Алфред в Париж. Да влезе безшумно в обитаема къща и да работи там, без да събуди дори котката. От техническа гледна точка той е истински артист. Освен това той няма нужда някой да му събира сведения и да стои на пост, когато работи. Изобщо не му трябват други хора. Работи винаги сам, без изобщо да се нервира. Изобщо не пие, не говори, не ходи по кръчмите да се прави там на велик крадец. С неговите способности трябваше вече да е страшно богат. Та той познава точното местонахождение и механизма на неколкостотин каси, които лично е монтирал и в които, изглежда, му е съвсем лесно да бръкне. Обаче всеки път, когато решава да направи удар, той или среща някаква непредвидена трудност, или пък изобщо не намира нищо.
Вероятно Боасие говореше така, защото в лицето на Тъжния Фред виждаше собствената си съдба. С единствената разлика, че самият той се радваше на добро здраве, успяло да издържи всички аперитиви, погълнати от него по терасите на кафенетата, и нощите, прекарани в засада, в пек и в студ.
— Най-тъпото е, че дори да го пратиш на топло за десет или дори за двайсет години, той ще почне отново да прави същото веднага щом като излезе. Дори да е станал на седемдесет, дори да се движи с патерици. Просто си мисли, че е достатъчно да успее само веднъж, един-единствен път, и това просто му се полага.