Не бързаха. Ако наистина имаше труп в къщата, убиецът е имал на разположение повече от двайсет и четири часа, за да се отърве от него.
Обслужваше ги сервитьорка в черна рокля и бяла престилка, но после самият собственик дойде да ги поздрави.
— Хубав ден, нали, господа?
— Да, денят наистина е хубав. Случайно да познавате някой зъболекар тук, в квартала?
Той кимна.
— Има един, който живее ей там, от другата страна на улицата, но не знам дали е добър. Жена ми предпочита да ходи на зъболекар на булевард „Севастопол“. Предполагам, че този тук взема много скъпо. Не идват кой знае колко пациенти при него.
— Познавате ли го?
— Донякъде.
Собственикът се колебаеше. След като огледа внимателно и двамата, и най-вече Боасие, той попита:
— От полицията сте, нали?
Мегре предпочете да отговори утвърдително.
— Направил ли е нещо?
— Имаме нужда само от някои сведения. Как изглежда той?
— По-висок и по-едър е от вас и от мен — каза той, като вече гледаше комисаря. — Аз тежа около деветдесет и осем килограма, значи той трябва да е към сто и пет.
— На каква възраст е?
— На петдесет или нещо такова. Не е особено спретнато облечен, което е доста странно за един зъболекар. Изглежда твърде съмнителен на вид. Прилича по-скоро на стар ерген.
— Не е ли женен?
— Чакайте малко… Всъщност сега си спомням — ожени се преди около две години… Има и една стара жена, която живее в неговата къща — майка му, предполагам. Всяка сутрин виждам как отива на пазар…
— Нямат ли си прислужница?
— Само чистачка. Знаете ли, не съм съвсем сигурен. Него го познавам, понеже идва тук от време на време да пийне по едно-две скришом.
— Скришом ли?
— Е, така се казва. Хората като него нямат навик да влизат в кръчми като моята. А когато прави това, винаги хвърля по един поглед към своята къща, като че за да се увери, че не могат да го видят оттам. А освен това, изглежда, се притеснява, когато приближава към тезгяха. „Чаша червено вино!“ — казва само. И никога нищо друго. Предварително си знам, че не трябва да връщам бутилката на мястото й, понеже ще си поръча още една чаша. Изпива ги наведнъж, изтрива устата си и държи предварително приготвени дребни пари в ръка.
— Виждали ли сте го пиян?
— Никога. Винаги пие само по две чаши. Когато излиза, виждам, че хапва кашу или карамфилово семе, за да не мирише на вино.
— А майка му как изглежда?
— Дребна, много сбръчкана старица, облечена в черно. Никога не поздравява никого и не изглежда много сговорчива.
— А жена му?
— Виждал съм я само докато минават с колата по улицата, обаче съм чувал, че била чужденка. Висока и едра е като него, има хубав цвят на кожата.
— Мислите ли, че може да са отишли на почивка?
— Чакайте… Струва ми се, че си поръча както винаги две чаши вино преди два-три дни.
— Два или три?
— Момент. Това беше онази вечер, когато водопроводчикът идва да поправя помпата за бира. Ще попитам жена ми, за да съм сигурен, че не ви лъжа.
— Значи е било по-предната вечер — тоест във вторник вечерта, няколко часа преди Алфред Жусийом да открие женския труп в къщата. Спомняте ли си в колко часа е станало това?
— Обикновено идва към шест и половина.
— Пеш ли идва?
— Да. Имат стара кола, но по това време той прави разходката си из квартала. Можете ли да ми кажете за какво става дума?
— Още не става дума за нищо. Обикновена проверка.
Обаче онзи не им вярваше и това си личеше по погледа му.
— Ще дойдете ли пак?
И като се обърна към комисаря, го попита:
— Вие не сте ли господин Мегре?
— Кой ви го каза?
— Един от бояджиите казва, че ви е разпознал. Ако сте вие, жена ми много ще се радва да се запознае с вас.
— Пак ще дойдем — обеща Мегре.
Настина добре си бяха хапнали и хубаво си бяха пийнали от калвадоса, който им предложи собственикът, родом от Фалез. Сега вървяха по тротоара от сенчестата страна на улицата. Мегре подръпваше от време на време от лулата си, а Боасие запали цигара. Двата пръста на дясната му ръка бяха почернели от тютюна и се бяха опушили също като лула.