— Те ще знаят ли?
— Те няма да знаят нищо за доклада, обещавам ви.
— Бях готов да му подам оставката си, но той ме изпревари. Каза ми, че дори не може да ме свали от поста ми в кабинета, понеже това ще означава или да бъде разкрита истината, или най-малкото да започнат да я подозират онези, които са следили последните политически събития. Отсега нататък аз се превръщам в черната овца, а колегите ми…
— Сигурен ли сте, че докладът, който е бил в ръцете ви, наистина е копие от доклада на Калам?
Поен вдигна изненадано глава.
— Мислите, че може да е бил фалшив?
— Аз не мисля нищо. Само продължавам да разглеждам всички хипотези. Като са ви предоставили доклада „Калам“, независимо дали е истински или фалшив, и като са направили така, че той да изчезне след това, автоматически са подкопали вашето влияние, както и влиянието на цялото правителство. Понеже ще ви обвинят в това, че сте го унищожили.
— В такъв случай още утре ще имаме новини за него.
— Не е задължително да стане толкова бързо. Бих искал да знам къде и при какви обстоятелства е бил намерен докладът.
— Смятате, че това може да се направи, без да се разчуе?
— Ще се опитам. Господин министър, надявам се, че сте ми казали всичко? Позволявам си да обърна внимание на това, защото при сегашните обстоятелства е много важно…
— Да, знам. Само още една подробност, за която не съм споменавал досега. В началото ви споменах за Артюр Нику. Навремето, когато го срещнах за първи път на някаква вечеря, бях обикновен депутат и изобщо не ми идваше наум, че един ден ще оглавявам Министерството на строителството. Знаех, че е един от членовете на фирмата „Нику и Совгрен“, предприемачите от улица „Дьо ла Репюблик“. Артюр Нику не се държеше като предприемач, а като светски човек. Противно на това, което човек би могъл да предположи, той не отговаря на образа на новобогаташ, нито на банкер. Той е образован, а освен това умее да се държи в обществото. Посещава най-добрите ресторанти в Париж, винаги заобиколен от красиви жени, особено от театрални и киноактриси.
Струва ми се, че всички значителни личности в литературата, изкуството и политиката са били поканени поне веднъж на неговите неделни празненства в Самоа. Срещал съм там мнозина от моите колеги от Камарата, директори на вестници и учени — с други думи, хора, за чиято почтеност съм готов да гарантирам.
В своята къща в провинцията самият Нику създаваше впечатлението на човек, за когото нищо няма по-голямо значение от това да предостави на гостите си най-изисканото и най-рядкото угощение в изтънчена обстановка. Жена ми никак не го харесваше.
Ходили сме там може би пет-шест пъти, но никога не сме били само ние, никога не сме се виждали с него в интимна обстановка. В някои недели гостите за обяд бяха дори трийсетина. Седяхме на малки масички, а после се събирахме в библиотеката или около басейна.
Не съм ви споменавал досега, че веднъж, преди две години, ако не се лъжа, дъщеря ми получи на Коледа мъничка златна химикалка със своите инициали, придружена от визитна картичка на Артюр Нику.
Замалко да я накарам да върне подаръка. Не си спомням вече на кого от колегите си съм споменал за това, но определено бях много ядосан. Той ми каза обаче, че този жест на Нику няма никакво значение, че той просто има такава мания, всяка година по празниците да изпраща някакъв сувенир на жените или на дъщерите на своите гости. Тази година е подарявал химикалки и сигурно ги е поръчвал с дузини. Друга година са били пудриери, пак от злато, понеже, изглежда, много обича златото.
Дъщеря ми запази тази химикалка. Струва ми се дори, че и до днес продължава да си служи с нея.
Ако утре, когато историята с доклада „Калам“ излезе в печата, някой напише в някой вестник, че дъщерята на Огюст Поен е получила и приела…
Мегре кимна с глава. Той не омаловажаваше значението на подобна подробност.
— Нещо друго? Да ви е давал пари назаем?
Поен се изчерви до корена на косите си. Мегре разбираше причината. Не защото имаше нещо, за което да се обвинява, а защото отсега нататък всеки щеше да има право да му задава точно този въпрос.