Но половин час по-рано, на булевард „Пастьор“, тези думи имаха драматичен оттенък. Един министър в безизходно положение ги бе произнесъл преди това с ужас. Един министър-председател се бе обезпокоил, за да заговори за това като за най-важен държавен проблем.
Ставаше дума за трийсетина листа хартия, които се бяха подмятали години наред на някой таван или някъде другаде, без някой да им обърне внимание. А един пазач изведнъж ги бе открил, може би случайно.
— За какво си мислиш?
— За някой си Пикмал.
— Кой е той?
— И аз не знам точно.
Беше вярно, че си мислеше за Пикмал или, по-скоро, повтаряше си двете срички на фамилията му и те му се струваха смешни.
— Приятни сънища.
— И на теб приятни сънища. Знаеш ли, събуди ме утре в седем часа.
— Защо толкова рано?
— Трябва да се обадя по телефона.
Госпожа Мегре вече беше протегнала ръка, за да угаси лампата, понеже копчето й беше от нейната страна на леглото.
Трета глава
Непознатият от барчето
Една ръка докосна лекичко рамото му и един глас му прошепна в ухото:
— Мегре! Седем часът е!
Уханието от чашата с кафе, която жена му държеше в ръка, стигна до ноздрите му. Сетивата и мозъкът му започнаха да функционират подобно на оркестър, когато музикантите започват да настройват инструментите си. Все още нямаше координация между тях. Седем часът, което означаваше ден, различен от другите, понеже обикновено ставаше в осем. Без да отваря клепачи, той откри, че времето е слънчево, докато предния ден беше мъгливо. Още преди представата за мъглата да му напомни за булевард „Пастьор“, той почувства неприятен вкус в устата, който отдавна не се беше появявал при събуждането му. Зачуди се дали не е препил предната вечер и си спомни за малките чашки без столче и за ракията от родното село на министъра.
Отвори мрачно очи и седна в леглото. Успокои се донякъде, като установи, че не го боли глава. Не си беше дал сметка предната вечер, че бяха изпразвали чашките си няколко пъти.
— Уморен ли си? — попита жена му.
— Не, няма ми нищо.
Взе да пие кафето си на малки глътки, с подути очи, като се оглеждаше наоколо. После промърмори, все още сънен:
— Времето е хубаво.
— Да, паднала е слана.
Времето бе прохладно и свежо като домашно бяло вино. Ред привични шумове показваха, че на булевард „Ришар Льоноар“ градът се пробужда от сън.
— Толкова рано ли трябва да излизаш?
— Не, само трябва да се обадя по телефона на Шабо, а пък след осем часа може да не го намеря у тях. Ако във Фонтене сюр Конт е пазарен ден, той сигурно ще излезе дори в седем и половина.
Жулиен Шабо, станал съдебен следовател във Фонтене сюр Конт, където живееше заедно с майка си в голямата им семейна къща, беше един от неговите приятели от времето, когато следваше в Нант. Преди две години Мегре мина оттам да го види, на връщане от един конгрес в Бордо. Старата госпожа Шабо ходеше на ранната сутрешна литургия в шест часа, а в седем часа къщата вече се изпълваше с живот. Жулиен излизаше в осем часа, но не за да отиде в Съдебната палата. Не можеше да се каже, че бе затрупан с работа. Тръгваше да се шляе из улиците на града или покрай река Ванде.
— Може ли още една чаша кафе?
Придърпа телефона по-близо до себе си и помоли да го свържат. Точно когато телефонистката повтори номера, той си помисли внезапно, че ако една от хипотезите му от предната вечер е вярна, вече са го включили на подслушване. Веднага се намуси. Отведнъж започна отново да изпитва онова обезсърчение, обзело го въпреки волята му, когато самият бе въвлечен в една политическа афера. Вече беше сърдит на Огюст Поен, съвършено непознат човек, когото никога не бе срещал и който бе сметнал, че трябва да се обърне към него, за да му помогне да излезе от затруднението, в което се намира…
— Госпожа Шабо ли е?… Ало!… Госпожа Шабо ли е на телефона?… Мегре се обажда… Не, не! Мегре…
Не беше много добре със слуха. Трябваше да повтори пет-шест пъти фамилията си и да добави:
— Жул Мегре, който работи в полицията…
Чак тогава тя възкликна:
— Във Фонтене ли сте дошли?
— Не, обаждам се от Париж. Синът ви вкъщи ли е?
Тя викаше прекалено силно, много близо до апарата. Той не чуваше какво говори. Измина повече от минута, преди да чуе гласа на своя приятел Шабо.