Комисарят също седна да закусва, но привкусът на алкохол в устата му си оставаше. Когато излезе от къщи, реши да отиде пеш до работата си. После се отби в едно бистро на площад „Ла Реглоблик“, за да промие стомаха си с чаша бяло вино.
За разлика от всеки друг ден той купи всички сутрешни вестници. Стигна на „Ке дез’ Орфевр“ точно навреме за сутрешния доклад.
Докато колегите му се събираха в бюрото на шефа, той не каза нито дума, а после слушаше едва-едва, като гледаше разсеяно през прозореца Сена и минувачите по моста Сен Мишел. Остана последен. Шефът знаеше какво означава това.
— Какво се е случило, Мегре?
— Случи се една неприятност! — отвърна кратичко той.
— Какво, в службата ли?
— Не, никога не е било толкова спокойно в града, колкото през последните пет дни. Само че вчера вечерта ми се обади лично един министър и ме помоли да се заема с един въпрос, който не ми харесва. Не можах да му откажа. Предупредих го, че ще ви съобщя за това, но без да се впускам в подробности.
Директорът на Съдебната полиция смръщи вежди.
— Много ли е неприятна работата?
— Да, много.
— Има ли връзка със злополуката в Клерфон?
— Да.
— Значи министърът ви натоварва с тази задача като частно лице, така ли?
— Министър-председателят е в течение на нещата.
— Не ми се иска да знам повече подробности. Добре, стари приятелю, вървете, щом трябва. Но внимавайте.
— Да, ще се постарая.
— Имате ли нужда от някои от нашите хора?
— От двама-трима сигурно. Но те няма да знаят за какво точно става дума.
— Защо не са се обърнали към Националната сигурност?
— Не разбирате ли защо?
— Напротив. Точно затова се безпокоя за вас. Е, какво да се прави!…
Мегре се върна в своя кабинет, после отиде да отвори вратата на канцеларията на инспекторите.
— Може ли да дойдеш за минутка, Жанвие?
После, като забеляза, че Лапоент се кани да излезе, го попита:
— Имаш ли някаква важна работа?
— Не, шефе. Както обикновено.
— Прехвърли задачата си на някой друг и ме почакай. Люка, ти също.
След като се върна в кабинета си заедно с Жанвие, той затвори вратата.
— Ще ти възложа една неприятна работа, старче. Няма да има нужда нито да пишеш докладни, нито да се отчиташ пред някой друг за това, какво правиш, освен пред мен. Но ако допуснеш някаква грешка, това може да ти струва много скъпо.
Жанвие се усмихна. Беше щастлив, че му поверяват деликатна задача.
— Секретарката на министъра на строителството се нарича Бланш Ламот и е на около четирийсет и три години.
Беше извадил от джоба черен тефтер.
— Не знам къде живее тя и какво е работното й време. Необходимо ми е да зная всичко за това, какво прави и къде ходи, какъв е начинът й на живот извън министерството и с какви хора се среща. Нито тя, нито който и да било друг трябва да заподозре, че Съдебната полиция се интересува от нея. Ако я издебнеш, когато излиза на обяд, ще можеш да разбереш къде ходи да се храни. Прави, каквото намериш за добре. Ако забележи, че се интересуваш от нея, можеш да се направиш в краен случай на влюбен.
Жанвие, който беше женен и на когото току-що му се беше родило четвърто дете, направи кисела физиономия.
— Разбрано, шефе. Ще направя всичко възможно. А има ли нещо определено, което искате да разбера?
— Не. Докладвай ми всичко, което можеш да откриеш, а пък аз ще видя кое може да ми влезе в работа и кое — не.
— Спешно ли е?
— Да, много. Но няма да споменаваш за това на никого, дори на Лапоент или на Люка. Разбрано ли е?
После отиде отново да отвори вратата към канцеларията на инспекторите.
— Лапоент! Ела при мен.
Малкият Лапоент, както всички го наричаха, понеже беше постъпил последен в отдела и приличаше по-скоро на студент, отколкото на полицай, вече беше разбрал, че става дума за поверителна задача, и беше развълнуван.
— Знаеш ли къде се намира Висшата школа по строителство?
— Да, на улица „Де Сен Пер“. Много често вечерях навремето в едно ресторантче, което е почти срещу сградата.
— Хубаво. Там има един надзирател, който се казва Пикмал. Малкото му име е Жул, също като моето. Не зная дали живее в сградата на школата или не. Не зная нищо за него, а ми се иска да разбера колкото се може повече.
И той повтори почти дословно същото, което преди малко беше казал на Жанвие.