— Не знам защо, но от описанието, което ми дадоха, имам чувството, че е ерген. Може би живее в стая под наем? В такъв случай наеми стая в същия хотел и се престори на студент.
Най-сетне дойде ред на Люка, с когото бе проведен подобен разговор, с тази разлика, че Люка бе натоварен да проучи Жак Фльори, началника на кабинета на министъра.
Снимките и на тримата не се бяха появявали често по вестниците. Широката публика не ги познаваше. И по-точно, беше възможно те да са чували за Люка само по име.
Разбира се, ако Националната сигурност се бе заела с разследването, щяха незабавно да ги разпознаят, но това вече беше неизбежно. Впрочем в такъв случай, както Мегре вече си бе помислил тази сутрин, неговите телефонни разговори вече се подслушваха от онези на улица „Де Сосе“, независимо дали се обаждаше от къщи или от Кея.
Предната нощ някой умишлено го бе осветил, доколкото това бе възможно в тази мъгла. А ако този някой знаеше къде се намира апартаментът на Огюст Поен и ако знаеше, че тази вечер той се намира там и има посетител, щеше да е в състояние и да разпознае Мегре от пръв поглед.
След като остана сам в своя кабинет, Мегре отиде да отвори прозореца. Заради тази история, с която трябваше да се занимава, имаше нужда от глътка чист въздух. Вестниците бяха на бюрото му. Понечи да ги разгърне, но после реши най-напред да се заеме с текущата си работа, да подпише докладните и призовките.
В момента изпитваше едва ли не любов към онези дребни крадци, мошеници и злосторници от всякакъв род, с които обикновено трябваше да се занимава.
Започна да звъни по телефона, после се върна при инспекторите, за да даде инструкции, които нямаха нищо общо с Поен, нито с онзи проклет доклад „Калам“.
По това време Огюст Поен сигурно вече беше отишъл при министър-председателя. Дали най-напред беше разказал всичко на жена си, както комисарят го бе посъветвал?
Времето беше по-хладно, отколкото той предполагаше, и се наложи да затвори отново прозореца. Настани се в креслото си и най-сетне отвори първия вестник отгоре на купчината.
Всички още пишеха за злополуката в Клерфон и независимо от партийните си пристрастия, всички бяха принудени от общественото мнение да изискват на всяка цена започване на разследване.
Повечето от тях отправяха нападки срещу Артюр Нику. Една от статиите носеше следното заглавие:
В нея бе публикуван списъкът на всички строителни поръчки, поверявани през последните няколко години на фирмата, помещаваща се на улица „Дьо ла Ретоблик“, от страна на правителството и на някои градски общини. Срещу него, в колонка, бяха напечатани цените за тези строежи, чиято обща сума възлизаше на няколко милиарда.
В заключение беше написано следното:
Би било интересно да се направи списък на официалните лица, министри, депутати, сенатори, общински съветници на Париж и други градове, които са били гости на Артюр Нику в неговата разкошна вила в Самоа.
А може би внимателният анализ на чековете, издавани от Артюр Нику, също би довел до някои важни разкрития?
Единствено вестник „Льо Глоб“, на който, ако не собственик, то най-малкото вдъхновител беше депутатът Маскулен, публикуваше заглавие в стила на прочутото мото на Зола: „Аз обвинявам“3:
Вярно ли е, че…
Следваха няколко въпроса с по-едри букви, отколкото в обикновените статии, в рамка, която още повече подсилваше ефекта от текста:
Вярно ли е, че идеята за строежа на санаториума в Клерфон не се е зародила в умовете на законодателите, загрижени за здравето на децата, а в ума на един търговец на бетон?
Вярно ли е, че тази идея е била внушавана вече в продължение на пет години на определени високопоставени личности по време на тържествени вечери, давани от същия този търговец на бетон в неговата вила в Самоа?
Вярно ли е, че там не само е имало хубаво вино и прекрасна храна, но гостите често са излизали от личния кабинет на деловия мъж с чекове в джобовете?
Вярно ли е, че след като проектът е започнал да се превръща в действителност, всички, които са познавали местността, избрана за този невероятен санаториум, са разбрали колко безумно и опасно е било това начинание? Вярно ли е, че парламентарната комисия, натоварена да направи препоръки пред Камарата на депутатите и оглавявана от сегашния министър-председател, е била принудена да се допита до специалист с безспорна репутация?
3
През 1898 г. Емил Зола публикува във в. „L’autore“ открито писмо, озаглавено „J’accuse“ („Аз обвинявам“), с което се забърква в Драйфусовата афера. Заради това писмо Зола е осъден на година затвор и емигрира за няколко месеца в Англия. — Бел.ред.