Вярно ли е, че този специалист, Жулиен Калам, професор по приложна механика и гражданска архитектура в Националната строителна школа, е прекарал три седмици на мястото на бъдещия строеж, консултирайки се с плановете за него…
… и че след завръщането си оттам той е предал комуто следва доклад, който е бил катастрофален за подкрепящите този проект…
… че въпреки това кредитите са били гласувани и само няколко седмици по-късно строежът в Клерфон е бил започнат?
Вярно ли е, че чак до своята смърт, настъпила преди две години, по мнението на всички негови близки Жулиен Калам е създавал впечатлението на човек, на когото нещо тежи на съвестта?
Вярно ли е, че в своя доклад той е предвиждал злополуката в Клерфон почти точно в онзи вид, в който тя се е случила в действителност?
Вярно ли е, че докладът „Калам“, който би трябвало да е съществувал поне в няколко екземпляра, въпреки това е изчезнал от архивите на Камарата на депутатите, както и от тези на различните заинтересувани министерства?
Вярно ли е, че най-малко около трийсет видни личности живеят след злополуката в постоянен страх, че може да бъде открито копие на този доклад?
Вярно ли е, че въпреки взетите мерки съвсем наскоро въпросното копие все пак е било открито…
… и че спасеното като по чудо копие е било предадено на когото следва?
Следваше заглавие по ширина на цялата страница:
Дали докладът „Калам“ продължава да бъде в ръцете на онзи, на когото е бил предаден?
Дали е бил унищожен, за да бъде спасена шайката компрометирани политици?
А ако не е бил унищожен, къде се намира в момента, в който пишем настоящата статия, и защо все още не е публикуван, при положение че общественото мнение с основание изисква да бъдат наказани истинските виновници за една катастрофа, за която заплатиха с живота си сто двайсет и осем млади французи?
И най-накрая, в долната част на страницата и със същия шрифт, с който бяха отпечатани предишните две заглавия, следваше:
Мегре с изненада установи, че изтрива потта от челото си. Не беше особено трудно да си представи каква ще е реакцията на Огюст Поен, когато прочетеше същата тази статия.
Вестник „Льо Глоб“ не се ползваше с голяма популярност. Той отразяваше общественото мнение. Не беше представител на нито една от големите партии, а само на една малка политическа фракция, оглавявана от Жозеф Маскулен.
При все това и останалите вестници, всеки от своя страна, щяха да започнат разследване, за да открият истината.
Мегре също искаше тя да бъде открита, но при условие че бъде поднесена цялата истина.
А му се струваше, че не търсят точно нея. Ако Маскулен например беше човекът, в чиито ръце се намираше този доклад в настоящия момент, то тогава защо, вместо да задава въпроси, той не го публикуваше със също толкова едри букви, с които бе публикувал статията си?
Веднага щеше да предизвика министерска криза, радикално прочистване на парламентарните редици и щеше да се представи пред очите на обществеността като защитник на народните интереси и на политическия морал.
За него, винаги действал зад кулисите, това щеше да бъде единствената възможност да се издигне в политическите събития и без съмнение да може да изиграе престижна роля в близките години.
Ако той разполагаше с този документ, то тогава защо не го публикуваше?
Сега бе дошъл ред на Мегре да задава въпроси, също като онези в статията.
Ако Маскулен не разполагаше с документа, тогава откъде знаеше, че докладът е бил намерен?
Откъде беше научил, че докладът е бил предаден от Пикмал на някое официално лице?
И откъде можеше да подозира, че Поен не го е предал, на свой ред, на по-високо равнище?
Мегре не беше в течение на задкулисните политически игри, не искаше и да бъде. При все това нямаше нужда да знае кой знае колко за интригите, които се плетяха тайно, за да може да забележи следното:
1. Три пъти след злополуката в Клерфон се бе споменавало за доклада „Калам“ именно в съмнителното, да не кажем изнудваческо, вестниче „Ла Рюмьор“, собственост на Хектор Табар.
2. Намирането на този доклад бе последвало публикациите при твърде странни обстоятелства.
3. Пикмал, който бе най-обикновен пазач във Висшата школа по строителство, бе отишъл направо в кабинета на министъра, вместо да мине по йерархическия път, в случая — през директора на Висшата школа.