Тя погледна в някаква хартийка, на която беше написала няколко думи.
— … на булевард „Пастьор“ № 27. Няма нужда да се обаждаш на портиерката. Той живее на четвъртия етаж отляво.
— Там ли ще ме чака?
— Ще те чака, докато не отидеш. Но най-добре било да се върне в министерството преди полунощ.
После го попита с променен глас:
— Мислиш ли, че може да е някаква шега?
Той поклати глава. Разбира се, всичко това беше непривично и странно, но не приличаше на шега.
— Ще си изпиеш ли кафето?
— Не, благодаря. След бирата не върви.
И както беше прав, си сипа съвсем малко сливова ракия, взе си нова лула от камината и тръгна.
— Доскоро.
Когато отново се озова на булевард „Ришар Льоноар“, влагата, която се усещаше през целия ден, беше започнала да се кондензира в прашна мъгла, образуваща светъл кръг около уличните лампи. Не взе такси. С метрото щеше да стигне също толкова бързо до булевард „Пастьор“. А освен това някак не чувстваше, че върши официално служебните си задължения.
През целия път, докато наблюдаваше машинално мустакатия господин, който четеше вестник, седнал на отсрещната седалка, той се чудеше какво ли може да иска от него Огюст Поен и най-вече защо му беше определил толкова спешна и едновременно с това тайнствена среща.
За Поен знаеше само, че е бил адвокат във Ванде — в Ла Рош-сюр-Йон, ако не се лъжеше — и вече на възраст влязъл в политиката. Беше от онези депутати, които бяха избирани след войната заради характера и поведението им по време на окупацията.
Какво точно е направил, Мегре не знаеше. Но така или иначе, докато някои от колегите на Поен минаваха през Камарата, без да оставят следа, Поен веднага беше преизбран, а три месеца след това, при съставянето на последния кабинет, бе получил портфейла на министър на строителството.
Комисарят не беше чувал слухове по негов адрес, каквито обикновено се носят за повечето политически личности. Жена му не даваше никакви поводи, за да се говори за нея. Същото се отнасяше и за децата му, ако изобщо имаше такива.
Когато излезе от станцията на метрото „Пастьор“, забеляза, че мъглата се бе сгъстила и беше добила жълтеникав цвят. Мегре усети прашната й влага на устните си. На булеварда нямаше жива душа, само се чуваха стъпки някъде по-нататък, по посока на Монпарнас, и пак оттам се дочуваше свиренето на влак на излизане от гарата.
Някои прозорци все още светеха сред мъглата и създаваха впечатление за спокойствие и сигурност. В тези сгради — нито особено богати, нито особено бедни, нито нови, нито стари, с горе-долу еднакви апартаменти — живееха хора от средната класа, преподаватели, държавни служители, обикновени служещи, които вземаха метрото или автобуса в един и същи час всяка сутрин.
Той натисна звънеца, а когато вратата се отвори, измърмори някакво неразбираемо име и се отправи към асансьора.
Асансьорът беше тесен, за двама души. Започна да се изкачва бавно и безшумно покрай слабо осветените стълбища. Вратите по етажите бяха в един и същи тъмнокафяв цвят, с еднакви изтривалки пред тях.
Той позвъни на тази отляво и вратата се отвори веднага, като че някой го беше очаквал с ръка върху бравата. Беше Поен, който направи три крачки напред, за да натисне копчето на асансьора за надолу. Мегре не беше се сетил да направи това.
— Извинете, че ви обезпокоих в толкова късен час — измърмори под носа си той. — Заповядайте насам…
Госпожа Мегре щеше да бъде разочарована, защото той изобщо не отговаряше на нейната представа за министър. По ръст и пълнота приличаше много на комисаря, но беше по-широк в раменете и по-як. Би могло да се каже, че имаше селски вид. Лицето му притежаваше резки очертания, а големият нос и устата напомняха за скулптурите от индийско дърво.
Беше облечен в съвсем обикновен сивкав костюм и носеше вратовръзка конфекция. Две неща у него правеха най-силно впечатление. Гъстите вежди, дълги като мустаци, и също толкова дългите косми, които покриваха ръцете му.
Той също наблюдаваше Мегре, без да се опитва да скрие това и без да се усмихва учтиво.
— Седнете, комисарю.
Апартаментът беше по-малък от онзи на булевард „Ришар Льоноар“ и вероятно се състоеше само от две, а може би от три помещения и от миниатюрна кухня. От антрето, където имаше закачени дрехи, те преминаха в кабинет, който напомняше ергенско жилище. Върху рафт на стената бяха подредени десет или дванайсет лули, повечето от теракота, и една доста красива — от морска пяна. Излязлото от мода бюро, каквото бащата на Мегре имаше навремето, беше покрито с документи и с пепел, а над него имаше етажерки и множество малки чекмеджета. Не посмя веднага да разглежда фотографиите по стените — на бащата и майката на Поен, в същите рамки в златисто и черно, каквито можеше да се видят в коя да е ферма във Ванде.