4. Жозеф Маскулен беше в течение относно предаването на доклада.
5. Изглежда, беше в течение и относно изчезването на доклада.
Дали Маскулен и Табар играеха една и съща игра? И дали я играеха заедно, или всеки от своята страна?
Мегре за сетен път отвори прозореца и остана дълго там, наблюдавайки кейовете покрай Сена, докато пушеше лулата си. Никога не се бе занимавал с толкова объркана история, при това, разполагайки с толкова малко елементи.
Когато ставаше дума за обир или за убийство, той още от началото се озоваваше в познати води. Но тук, напротив, ставаше дума за хора, чиито имена той само бе чувал или за които беше чел по вестниците.
Знаеше например, че Маскулен обядва всеки ден на една и съща маса в ресторанта „Филе от калкан“ на площад „Де Виктоар“, в който познати постоянно се отбиваха да му стиснат ръката или да му прошепнат нещо на ухо.
Смяташе се, че Маскулен знае всичко за личния живот на известните политици. Рядко се изказваше в парламента, а името му се появяваше по вестниците само в навечерието на някое важно гласуване. Тогава обикновено се публикуваше следното съобщение:
Депутатът Маскулен предсказва, че проектът ще бъде приет с триста четирийсет и два гласа.
Хората от занаята възприемаха неговите прогнози като думи от Евангелието, тъй като Маскулен рядко допускаше грешка, и то най-много с два-три гласа.
Не участваше в никакви комисии, не беше председател на нито един комитет, но при все това от него се опасяваха повече, отколкото от ръководителя на някоя голяма партия.
Към обяд на Мегре му се прииска да отскочи до ресторанта „Филе от калкан“ и да обядва там, та дори само за да погледне по-отблизо човека, когото бе виждал единствено по време на официални церемонии.
Маскулен беше ерген, макар че вече бе попрехвърлил четирийсетте. Никой не бе чувал да има любовница. Не се появяваше нито по светските салони, нито в театрите или нощните заведения. Имаше продълговата костелива глава и още от обяд започваше да изглежда небръснат. Не умееше да се облича, по-точно не се интересуваше, от това, как изглеждат дрехите му. А те никога не бяха изгладени и му придаваха подозрително нечист вид. След като Поен му бе описал как изглежда Пикмал, защо ли на Мегре някак му се струваше, че и той е от същия тип мъже?
Той не се доверяваше на самотниците, на хората, които нямат никаква определена наклонност.
Но в края на краищата не отиде да обядва във „Филе от калкан“, понеже това щеше да прилича на открито обявяване на война. Запъти се към „Брасри Дофин“, срещна там двама свои колеги и в продължение на един час не му се наложи да спомене за доклада „Калам“.
Един от следобедните вестници подхващаше отчасти темата на „Льо Глоб“, но много по-предпазливо, със завоалирани изречения. В него се задаваше само въпросът каква е истината относно доклада „Калам“. Един от редакторите се бе опитал да вземе интервю от министър-председателя по този повод, но не бе успял да се добере до него.
Не се споменаваше Поен, понеже строителството на санаториума всъщност бе на пряко подчинение на Министерството на здравеопазването.
Беше вече три часът, когато на вратата на Мегре се почука. Мегре промърмори нещо и тя веднага се отвори. Влезе Лапоент със загрижен израз на лицето.
— Има ли нещо ново?
— Нищо определено, шефе. Засега всичко може да бъде просто една случайност.
— Разкажи ми подробно.
— Опитах се да следвам вашите инструкции. Вие ще ми кажете дали съм допуснал грешки. Най-напред се обадих в Школата по строителство, като казах, че съм братовчед на Пикмал, току-що съм пристигнал в Париж и искам да го видя, но не знам къде живее.
— Дадоха ли ти адреса му?
— Дадоха ми го, без да се колебаят. Той живее в „Отел дьо Бери“, на улица „Жакоб“, скромен хотел с около трийсет стаи. Самата собственичка е до голяма степен и чистачка, а пък мъжът й се занимава с рецепцията. Минах през къщи, за да си взема един куфар, после се върнах на улица „Жакоб“, като се представих за студент, както вие ме посъветвахте. Имах късмет, че намерих една свободна стая и я наех за една седмица. Беше около десет и половина, когато слязох и спрях на рецепцията, за да си поприказвам с хазаина.
— Спомена ли му за Пикмал?
— Да. Казах му, че съм се запознал с него по време на ваканцията и ми се струва, че живее тук някъде.