— Ще пийнеш ли бира?
— Да, може.
Не говореха, докато не им донесоха поръчката.
— Не сме единствените, които се интересуваме от госпожицата, шефе — прошепна след това Жанвие. — Струва ми се дори, че доста хора се интересуват от нея.
— Разказвай.
— Първата ми грижа тази сутрин беше да се разходя в околностите на министерството, на булевард „Сен Жермен“. Бях на не повече от сто метра от сградата, когато забелязах на отсрещния тротоар Ружие, който, изглежда, много се интересуваше от прехвърчащите врабчета.
И двамата познаваха Гастон Ружие, един от инспекторите на улица „Де Сосе“, с когото впрочем поддържаха най-добри отношения. Беше добро момче, което живееше някъде из предградията. Джобовете му вечно бяха пълни със снимки на неговите шест или седем деца.
— Той видя ли те?
— Да.
— Заговори ли те?
— Ами булевардът беше почти пуст, така че не можах да тръгна обратно. Когато стигнах близо до него, той ме попита: „И ти ли?“ Аз се направих на идиот. „Какво и аз?“ Тогава той ми намигна. „Нищо, де. Не те карам да ми издаваш тайната. Просто ми се струва, че тази сутрин тук наоколо е пълно с познати физиономии. Лошото е, че няма нито едно бистро срещу това скапано министерство.“ Оттам, където стояхме, се виждаше вътрешният двор на министерството. Забелязах Рамире, онзи от Общото разузнаване, който, изглежда, беше в най-добри отношения с портиера. Продължих да се правя на идиот, затова продължих нататък по улицата. Чак на улица „Солферино“ спрях в едно кафене и взех да прелиствам телефонния указател. Открих името на Бланш Ламот, както и нейния адрес — улица „Вано“ №63. Оказа се, че съм на две крачки оттам…
— Пак ли се сблъска с онези от Сигурността?
— Не съвсем. Знаете ли я улица „Вано“? Много спокойна, почти провинциална уличка. Дори има няколко дървета из градините. На №63 е сграда с апартаменти под наем, без претенции, но очевидно с удобства. Портиерката белеше картофи в своята стаичка. „Госпожица Ламот вкъщи ли е?“ — попитах аз. И веднага ми се стори, че тя започна да ме гледа подигравателно. Обаче все пак продължих: „Аз съм инспектор на една застрахователна компания. Госпожица Ламот поиска да си направи застраховка «Живот», така че трябва да направя обичайното проучване.“ Не че точно ми се изсмя, обаче ефектът беше почти същият. Каза ми само: „Интересно ми е само колко различни полицейски управления има в Париж?“ „Не разбирам какво искате да кажете.“ „Ами, преди всичко, вас съм ви виждала и преди, заедно с едър комисар, забравих му името. Идвахте, когато госпожицата от № 57 беше взела прекалено много хапчета за сън, някъде преди две години. А освен това вашите колеги говорят без заобикалки, за разлика от вас.“ „Много ли хора идваха“ — попитах я аз. „Ами най-напред онзи от вчера сутринта.“ „Показа ли си значката?“ „Не съм му я искала. И на вас не ви я поисках. Все пак, когато видя някого, мога да различа дали е полицай или не.“ „Много ли въпроси ви задаваше?“ „Ами пита ме за четири-пет неща: дали живее сама, дали понякога я посещава някакъв мъж на около петдесет, доста едър… Казах му — не.“ „А това вярно ли е?“ „Да. Освен това ме пита дали, като се връща от работа, носи някаква чанта. Казах му, че понякога се случва, понеже тя има пишеща машина в апартамента си и доста често си носи работа за вкъщи. Предполагам, че знаете също така добре, колкото аз, че е секретарка на един министър, нали?“ „Да, зная това.“ „Освен това той искаше да знае дали предната вечер се е върнала вкъщи с чантата си. Признах си, че не съм обърнала внимание. Тогава той се направи, че си отива. Аз се качих на първия етаж, понеже всяка сутрин ходя да домакинствам на една стара дама. Малко по-късно го чух да се качва по стълбището. Но аз не се показах. Въпреки това разбрах, че спря на третия етаж, където живее госпожица Бланш, и влезе в нейния апартамент.“ „И не му попречихте?“ „Ами че аз работя достатъчно дълго като портиерка, за да разбера, че не трябва да настройвам полицията срещу мен.“ „Той дълго време ли стоя там?“ „Ами около десет минути.“ „Виждали ли сте го пак оттогава?“ „Не точно този.“ „А споменахте ли за него на наемателката си?“
Мегре го слушаше и гледаше втренчено чашата си. Опитваше се да свърже тази случка със събитията, за които беше в течение.
Жанвие продължи разказа си:
— Тя се поколеба. Но после почувства, че се изчервява, и предпочете да ми каже истината. „Казах й, че някакъв мъж е идвал и ме е разпитвал за нея, а после се е качил на нейния етаж. Но не съм й споменавала нищо за полиция.“ „Тя учуди ли се?“ „Само в първия момент. После промърмори, като че ли на себе си: «Струва ми се, че знам за какво става дума.» А що се отнася до онези от тази сутрин, дето дойдоха няколко минути след като тръгна за работа, те бяха двама. Те също ми казаха, че са от полицията. По-дребният понечи да ми покаже значката си, обаче аз не й обърнах внимание.“ „И те ли се качиха горе?“ „Не, те ми задаваха същите въпроси, а освен това и други.“ „Какво ви питаха те?“ „Дали тя излиза често вечер, с кого, кои са приятелите й, приятелките й, дали често се обажда по телефона, дали…“