Тук Мегре прекъсна инспектора.
— А тя какво ти каза за нея?
— Даде ми името на една от нейните приятелки, някоя си Люсил Кристин, която живее в същия квартал. Работела в някаква канцелария, била кривогледа. Госпожица Бланш обядвала на булевард „Сен Жермен“, в един ресторант, който се казва „При трите министерства“. Вечер сама си приготвяла храната. Тази Люсил Кристин идвала доста често да вечеря заедно с нея. Обаче не успях да открия адреса й.
Портиерката ми спомена и за друга приятелка, която идвала по-рядко на улица „Вано“. Обаче всяка неделя госпожица Бланш ходела на вечеря при нея. Омъжена е за пълномощник в Халите, който се казва Ариел. Живеят на улица „Дьо Курсел“. Портиерката мисли, че и тя е родом от Ла Рош-сюр-Йон, също като госпожица Бланш.
— Ходи ли на улица „Дьо Курсел“?
— Нали ми казахте да не пропускам нищо. И тъй като дори не знам за какво става дума…
— Продължавай.
— Информацията беше точна. Качих се в апартамента на госпожа Ариел. Тя води заможен живот, има три деца, от които най-голямото е на осем години. Пак се престорих на инспектор от застрахователно дружество. Изобщо не й направи впечатление. Оттук си направих извода, че съм първият, който идва при нея. Познавала Бланш Ламот още от Ла Рош, където ходели заедно на училище. Загубили си следите, но после, преди три години, случайно се срещнали в Париж. Госпожа Ариел поканила приятелката си на гости и тя почнала редовно да ходи на вечеря у тях всяка неделя. Колкото до останалото, нищо особено. Бланш Ламот водела редовен живот, отдавала цялото си време на работата и говорела с топлота за своя шеф, за когото била готова да се хвърли и в огъня.
— Това ли е всичко?
— Не. Преди около година Бланш попитала Ариел дали не знае за някаква свободна длъжност за един човек, когото познавала и който се намирал в затруднено положение. Ставало дума за Фльори. Господин Ариел, който ми се видя добър човек, го взел на работа в своята фирма. Фльори трябвало да ходи там всеки ден в шест часа сутринта.
— И какво станало по-нататък?
— Работил три дни, след което никой не го видял повече, а той никога не дошъл да се извини. Госпожица Бланш много я било срам заради това. Всъщност тя отишла да се извинява вместо него.
Върнах се на булевард „Сен Жермен“ с мисълта да вляза в „При трите министерства“. Обаче отдалече забелязах не само Гастон Ружие, който продължаваше да стои на пост, но и още един от неговите колеги, забравих му името…
А Мегре се опитваше да въведе малко ред във всичко това. В понеделник сутрин Огюст Поен беше отишъл в апартамента си на булевард „Пастьор“ и беше оставил там доклада „Калам“, мислейки, че там ще бъде на по-сигурно място, отколкото някъде другаде.
Обаче още във вторник сутринта някой, представил се за полицай, се появил на улица „Вано“, на домашния адрес на госпожица Бланш, и след като задал на портиерката няколко незначителни въпроса, влязъл в жилището на госпожицата. Наистина ли този човек е бил от полицията?
Ако е така, то цялата тази история започваше да намирисва още по-лошо, отколкото комисарят се бе опасявал. При все това той предусещаше, че това първо посещение няма нищо общо с улица „Де Сосе“.
Възможно ли беше, след като същият този мъж не бе открил нищо в дома на секретарката, да е тръгнал след това към булевард „Пастьор“ и да е откраднал доклада?
— Тя не ти ли описа този човек?
— Доста смътно. Мъж на неопределена възраст, доста едър, толкова привикнал да задава въпроси на хората, че тя да може да го сметне за полицай.
Това беше почти същото описание, което собственикът на бара на улица „Жакоб“ беше дал за мъжа, заговорил Пикмал и напуснал заведението заедно с него. Що се отнася до онези от сутринта на същия ден, които не бяха се качвали в апартамента на секретарката, те наистина като че бяха от Националната сигурност.
— Какво да правя сега, шефе?