— Ами от месарницата?
— Оттам не я виждам, но пък там не оставам задълго. Живея сама с котката си. Почти всеки ден купувам едно и също нещо. На моята възраст, нали знаете, човек няма кой знае колко голям апетит.
— Не си ли спомняте точно в колко часа сте били в месарницата?
— Не, не си спомням точно. Има един голям часовник точно над касата, но аз никога не го гледам.
— А след като сте се върнали вкъщи, не сте ли видели да излиза някой, когото не сте видели да влиза?
— Не си спомням. Не съм. Внимавам не толкова за хората, които излизат, колкото за онези, които влизат. Разбира се, като се изключат наемателите. Защото за тях трябва да мога да отговарям дали са си вкъщи или не. А винаги има и всякакви доставчици, служители на газовата станция, търговци на прахосмукачки, какви ли не…
Знаеше, че няма да може да измъкне повече нищо от нея. Но ако по-късно си спомнеше някоя подробност, тя непременно щеше да му я каже.
— Ние с моя инспектор ще разпитаме наемателите ви — каза Мегре.
— Както искате. Ще видите, че всички са добри хора, може би с изключение на старата от третия етаж, която…
Само при мисълта, че отново ще започне рутинната си работа, Мегре почти си бе възвърнал увереността.
— Ще минем да ви видим пак на излизане — обеща той.
И не забрави да погали котката по главата, като излизаше.
— Поемаш апартаментите отляво — каза после на Лапоент. — А аз се заемам с тези отдясно. Нали разбра какво търсим?
А после добави свойски:
— Хайде, мой човек, на работа!
Шеста глава
Обядът в ресторант „Филе от калкан“
Преди да звънне на първата врата, изведнъж нещо му хрумна. Обърна се към Лапоент, който тъкмо в този момент посягаше към копчето на звънеца.
— Не си ли жаден?
— Не, шефе.
— Добре, ти започвай. Ще се върна след малко.
Разбира се, в краен случай можеше да се обади по телефона и от жилището на портиерката за онова, което му бе хрумнало. Обаче не му се искаше да говори пред свидетели, а още повече му се щеше да пийне нещо — например чаша бяло вино.
Първо трябваше да измине стотина метра, за да открие малка кръчма, където освен собственика нямаше жива душа.
— Чаша бяло — поръча си той.
После се поправи.
— Не, по-добре перно.
То подхождаше повече не само на настроението му, но и на времето, и на миризмата в тази малка чистичка кръчма, където като че ли никой никога не влизаше.
Изчака да му донесат поръчката. После отпи половината от чашата си, преди да тръгне към телефонната кабина.
Когато човек прочете във вестниците разказа за някое следствие, му се струва, че полицията следва някаква права линия, че още от самото начало знае накъде се е насочила. Събитията следват определена логика, също като появата и изчезването на действащите лица в добре написаната театрална пиеса.
В полицията хората рядко говорят за безсмисленото тичане напред-назад, за досадното търсене напосоки, които ги отвеждат до задънена улица, за проучванията, които трябва да правят наслуки, наляво и надясно.
Мегре не би могъл да се сети за нито едно разследване, което в един или друг момент да не е започвало да зацикля.
Тази сутрин той не бе имал време да получи информация в Съдебната полиция от Люка, Жанвие и Торанс. Предната вечер ги бе натоварил със задачи, които тази сутрин вече му изглеждаха без значение.
— Съдебната полиция ли е? Може ли да ме свържете с Люка? Ако го няма, свържете ме с Жанвие.
На другия край на жицата се чу гласът на Люка.
— Вие ли сте, шефе?
— Да, аз съм. Най-напред, можеш ли да си запишеш една спешна задача? Ще трябва да откриеш снимка на Пикмал, онзи тип от Висшата строителна школа. Няма смисъл да търсиш в хотелската му стая. Бих се изненадал, ако в Школата няма някоя групова снимка, от онези, които се правят в края на годината. Нашите хора от „Съдебна самоличност“ биха могли да открият нещо с нейна помощ. Нека действат колкото се може по-бързо. Още има време някоя от снимките да излезе в следобедните вестници. Нека я предадат и на всички полицейски управления. И да не пропусна нещо. Покажи я на нашите от Съдебномедицинския институт. Нека и там да й хвърлят един поглед.
— Всичко е ясно, шефе.
— Има ли нещо ново при теб?