— Да, открих въпросната Марсела, която всъщност се нарича Марсела Люке.
Всъщност Мегре вече беше изоставил тази следа, но не искаше да създава у Люка чувството, че се е трудил напразно.
— Добре, казвай!
— Работи като коректорка на изпитателен срок в печатницата „Дьо Кроасан“, в нощния екип. Обаче там не се отпечатват вестници като „Ла Рюмьор“, нито пък „Льо Глоб“. Чувала е за Табар, обаче не го познава лично. Никога не е виждала Маскулен.
— Говори ли лично с нея?
— Черпих я едно кафе със сметана на улица „Монмартър“. Свястна жена е. Живяла е винаги сама, преди да срещне Фльори, а после се влюбила в него. Дори и сега продължава да е влюбена. Не му се сърди за това, че я е изоставил. Така че, ако утре той пожелае тя да се върне при него, ще се върне, без да го упреква за нищо. Смята, че той е голямо дете, което има нужда от помощ и обич. Тя смята също, че макар да е способен да лъже на дребно, както правят децата, не може да извърши голяма подлост.
— Жанвие някъде наблизо ли е?
— Да.
— Дай ми да говоря и с него.
Но Жанвие нямаше нищо ново да каже. Беше стоял като паметник срещу сградата на улица „Вано“ чак докато Торанс не бе дошъл да го смени, някъде около полунощ.
— Бланш Ламот се върна пеш, сама, към единайсет часа вечерта, и се качи в жилището си, където остана да свети за около още половин час.
— Нямаше ли в околностите някой от онези, от улица „Де Сосе“?
— Не, нямаше никой от тях. Можех да преброя на пръсти минувачите, които се връщаха вкъщи от кино или от театър.
А пък Торанс бе прекарал още по-спокойна нощ. През цялата нощ беше видял само седмина минувачи по улица „Вано“.
— Лампите светнаха в шест часа сутринта. Предполагам, че става рано, за да свърши домакинската си работа. Излезе от къщи в осем и десет и тръгна към булевард „Сен Жермен“.
Мегре отиде до бара да си довърши перното. И тъй като беше много леко, поръча си още едно, докато пълнеше лулата си.
Когато се върна в сградата на булевард „Пастьор“, чу, че Лапоент вече е стигнал до третия апартамент. Така че започна спокойно своята част от работата.
Когато трябва да разпитваш хора, понякога отнема много време. По това време на деня двамата мъже намираха само жени, заети с домакинството си. Първата им мисъл беше да затворят вратата под носа им, тъй като ги вземаха за търговци на някакви домакински уреди или за осигурителни агенти. При думата „полиция“ всички очевидно изпитваха едно и също отвращение.
Докато им говореха, мислите им бяха другаде: или си мислеха за яденето, оставено на печката, или за бебето, което играеше на пода, или за прахосмукачката, която продължаваше да работи нахалост. Някои се притесняваха от това, че са ги изненадали с небрежен външен вид, и оправяха машинално косите си.
— Опитайте се да си спомните нещо да се е случило във вторник сутринта…
— Вторник, чакайте… да…
— Случайно да сте отваряли вратата си някъде между десет часа и обяд, например?
Оказа се, че първата, на която Мегре задаваше въпроси, не си е била вкъщи във вторник, а в болницата, където са оперирали сестра й. Втората беше млада и държеше малко дете на ръце, като го опираше на ханша си. Тя пък непрестанно бъркаше двата дни, вторник и сряда.
— Да, бях тук. Винаги съм си вкъщи сутрин. Ходя на пазар късно следобед, след като мъжът ми се върне.
— Отваряли ли сте случайно на някого вратата в онзи ден?
Трябваше с безкрайно търпение да ги връща постепенно в атмосферата на онзи вторник. Защото, ако ги попиташе някой просто така, изневиделица: „Виждали ли сте в асансьора или по стълбището човек, който не живее тук, в сградата, и който се е качвал на четвъртия етаж?…“, всички те съвсем добросърдечно щяха да отговорят: „Не“, без дори да си направят труда да помислят.
На третия етаж Мегре настигна Лапоент, понеже никой не му беше отворил в апартамента на втория отляво.
Наемателите съответстваха на облика на самата сграда, живееха, откъснати от другите, своя кротък семеен живот, който като че нямаше история. Да, миризмата на различните етажи беше различна, цветът на тапетите беше различен, но всичко това бе част от една и съща трудолюбива и честна прослойка от населението, която винаги малко се е плашела от полицията.
Мегре тъкмо спореше с една глуха стара дама, която не го бе поканила да влезе в апартамента. Трябваше да й повтаря всеки въпрос по няколко пъти. Чуваше как Лапоент говори зад вратата отсреща.